Как хората биха осъзнали постъпките си, ако не бяха изкачвали мъчително планината в самота, за да се опитат да се самопостигнат в мълчанието? Несъмнено единствено Бог може да познае формата на дървото. Но те знаят, че едното тегли наляво, а другото надясно. И всяко иска да унищожи другото, което му пречи и го притеснява, когато нито едното, нито другото знаят накъде вървят. Така се оказват врагове дърветата в тропиците, понеже всички се смазват едно друго и си отнемат слънцето. И при все това гората расте и покрива планината с тъмна наметка, която призори разпраща своите птици. Мислиш ли, че езикът на всеки един улавя живота?
Всяка година се появяват псалтове, които наричат войните „невъзможни“, тъй като никой не желае да страда, да остави жената и децата си, да завладява територия, която никога няма да използва за себе си, после да умре под слънцето от неприятелска ръка със зашити в корема камъни. А ти питаш всеки от хората за избора му. И всеки отказва. И все пак следващата година империята отново грабва оръжие и всички онези, отхвърлили войната, която беше неприемлива в действията на техния оскъден език, се обединяват от някакъв неопределим морал за една стъпка, която няма никакъв смисъл за нито един от тях. Създава се дърво, което не съзнава съществуването си. И го разпознава само оня, който става пророк навръх планината.
Онова, което се създава, и онова, което умира и безспорно е по-голямо от тях, тъй като става дума за хора, преминава през хората, без да знаят как да го определят: но отчаянието им е негов знак. И ако умира една империя, ти откриваш тази смърт по това, че този или онзи губи вяра в империята. И е погрешно да го държиш отговорен за смъртта на империята: той само е посочил злото. Ала как би съумял да различиш причините от следствията? И ако моралът загнива, ти ще разчетеш знаците за това в подкупността на министрите. Можеш да им отсечеш главите: те бяха плодовете на разложението. Но ти не се бориш със смъртта, като погребваш труповете.
Ала трябва да се погребват несъмнено и ти ги погребваш. Отделям от другите тези, които са негодни. Но от чувство за достойнство забранявам да се водят полемики относно хората. Неприятни са ми слепците, ако си разменят обиди по повод недъга си. И защо бих си изгубил времето да ги слушам как се обиждат? Армията ми отстъпва, генералът обвинява нея и тя обвинява генерала. И заедно обвиняват лошите оръжия. Армията обвинява търговците. И търговците обвиняват армията. Освен това всички заедно обвиняват и други. А аз отговарям: „Трябва да се отсекат сухите клони заради знака на смъртта.“ Но е абсурдно да ги обвиняваш за смъртта на дървото. Дървото умира, когато умират клоните му. А мъртвият клон е само знак.
Тъй че ако видя как загниват, отсичам ги, без да се занимавам с тях, но насочвам погледа си другаде. Не са хората тези, които загниват, става дума за един човек, който загнива в тях. И се навеждам над болестта на архангела…
Добре зная, че единственият лек е в химна, а не в обясненията. Нима обясненията на лекарите някога са възкресили живот? Те казват: „Ето защо е починал…“ И този човек несъмнено е починал поради някаква познаваема причина и разстройство на вътрешните си органи. Ала животът беше нещо друго, освен подреждане на вътрешни органи. И когато всичко приготвиш според твоята логика, то е като да изковеш и поставиш в обков маслена лампа, която няма да засвети, докато първо не я запалиш.
Ти обичаш, защото обичаш. Няма никакво основание да се обича. Няма лек, освен съзиданието, понеже ти ще съградиш единението им само ако развълнуваш сърцата им. И дълбокият им подтик да действат ще бъде тази песен, с която ти си ги заредил.
И утре, разбира се, тя ще стане причина, мотив, подтик и догма. Тъй като логиците ще се надвесят над твоята статуя, за да изброят причините, поради които тя е хубава. И как биха сгрешили, щом е хубава? Което те знаят по други пътища извън логиката.
XLVIII
Защото ви нося голямата утеха, че няма за какво да съжалявате. Нито да отхвърляте. Тъй говореше баща ми:
„Ти си служиш с миналото си, както с пейзажа, където ей тук се издига планината, а там тече реката, и ти разполагаш свободно в него бъдещи градове, като се съобразяваш с вече съществуващите неща. И ако го нямаше това, което е, ти би измислил градове — мечта, които са леснопостижими, понеже на мечтите нищо не им оказва съпротива, но освен че са лесни, те са изгубени и разтворени в неограничената власт. Не се оплаквай от каменната си основа, която е точно тази, а не друга, защото качеството на една основа е да бъде. Така е и с моя дворец, моите зидове, моите порти.“