А какво е истински приятел според другия, освен човек, на когото той може да повери пари, без риск да му ги открадне — и приятелството тогава е лоялност на прислужник; или да поиска услуга и да я получи — и приятелството е извличане на полза от хората; или оня, който при нужда би го защитил. И приятелството е отдаване на почит. Аз презирам аритметиката и наричам мой приятел този, когото видях у него, навярно дремещ, сгушен в обвивката си, но застане ли лице в лице срещу мен, започва да се освобождава от нея, след като ме е разпознал и ми се е усмихнал, дори ако трябва да ме предаде след време.
А другият, виждаш ли, нарича свои приятели тези, които биха изпили бучиниша вместо него — и как искаш всички да са радостни от това?
Този, който се считаше за добър, не разбираше приятелството. Баща ми, който беше жесток, имаше приятели и умееше да ги обича, като беше неподатлив на разочарованието, което е измамено скъперничество. Разочарованието е низост, защото какво се е разрушило от това, което първоначално си обичал у човека, ако у него има и нещо друго, което никак не обичаш? Но ти тутакси превръщаш в роб този, когото обичаш или който те обича, и го осъждаш, ако не поеме върху себе си повинностите на това робство.
Тогава другият, затова че един приятел му даряваше обичта си, превърна подаръка в задължения. А дарът на обичта ставаше задължение да изпиеш бучиниша и робство. Тъй че другият се смяташе за разочарован, което е отблъскващо. Тук в действителност няма разочарование, освен от роба, който зле е прислужвал.
LII
Ще ти поговоря за пламенното усърдие, тъй като ще ти се наложи да преодолееш много упреци. Жената винаги ще те упреква за това, което даваш другаде, а не на нея. Според човека даденото на едно място е откраднато от друго. Такива са ни изградили забравата на Бога и употребата на стоки. Понеже това, което даваш, в действителност не намалява, а, напротив, увеличава богатствата ти за раздаване. Който обича всички хора чрез Бога, обича неизмеримо повече всеки един човек, отколкото някой, обичащ един-единствен и просто разстлал пред съучастника си оскъдното поле на личността си. Така също и оня, посрещащ лице в лице някъде далече опасностите на войната, дава повече на любимата, без тя да го знае, защото й дава някой, който е, за разлика от друг, глезил я денонощно, без изобщо да съществува.
Не прави тук никакви икономии. Няма спестена стока, когато става дума за вълненията на сърцето. Защото да даваш — то е да прехвърлиш мост през пропастта на твоята самота.
И когато даваш, не се тревожи да узнаеш на кого. Ще дойдат да ти кажат: „Този човек изобщо не заслужава такъв дар!“ Сякаш беше въпрос за стока, която ти би изчерпил. Дори оня, не послужил ти за нищо по отношение на даровете, които би могъл да поискаш, може да ти послужи за даровете, които ти ще му дадеш, защото чрез него ти ще служиш на Бога. И добре го знаят тези, които не изпитват недостойно състрадание към шанкъра на лакеите, но с готовност излагат живота си и си налагат без отсрочка сто дни път през камънаците с единствената цел да облекчат от шанкъра лакея на своите лакеи. И се показват недостойни, подчинени на лакейството на лакея само тези, които разчитат предварително на чувство за признателност от негова страна, тъй като той и сърцето си да изтръгне, пак не би успял да плати един твой поглед, ала чрез съхранителя ти си дарил на Бога, и тъкмо ти трябва ниско да му се поклониш за това, че е благоволил да приеме.
LIII
Аз самият очаквах през моята младост да се появи любимата, която ми водеха за съпруга с един керван, потеглил от тъй далечни граници, че хората в него бяха остарели. Ти виждал ли си някога керван да остарява? Тези, които застанаха пред стражите на моята империя, изобщо не познаваха собствената си родина. Защото през дългото пътуване бяха умрели онези, които биха могли да разкажат спомени за нея. И един след друг бяха погребани по пътя. И стигналите до нас имаха в наследство само спомени за спомените. И песните им, научени от по-старите, бяха само легенди за легендите. Ти виждал ли си по-чудно чудо от приближаването на този кораб, строен и подготвен за път в морето? И девойката, която почтително снеха на скъпоценна носилка, и която, обучена в словото, можеше да казва думата „извор“, добре знаеше, че за извор е ставало дума преди, в щастливите дни, и изричаше това слово като молитва, на която не може да се отговори, защото така ти се молиш на Бога заради човешките спомени. Още по-удивително беше, че тя умееше да танцува и този танц беше научила между камъните и тръните, и добре знаеше, че един танц е молитва, която може да съблазни царете, но при живота в пустинята не може да й се отговори. Така е и с твоята молитва, до смъртта ти, която е танц, който танцуваш, за да трогнеш един бог. Но най-удивително беше, че тя бе донесла със себе си всичко, което другаде трябваше да й послужи. И прохладните си гърди като гълъбици, за да кърми. И гладкия си корем, за да даде синове на империята. Тя беше дошла напълно готова, като крилата семчица, прелетяла морето, тя беше тъй добре оформена, тъй искрено очарована и преизпълнена със запаси, които никога не й бяха послужили, като теб, с твоите постоянни заслуги, твоите дела и взети уроци, които ще ти послужат чак в часа на смъртта, когато най-сетне ще си завършен; тя толкова малко беше използвала не само корема и гърдите си, които бяха девствени, но и танци, за да съблазнява царе, извори, за да потапя устни, и науката за букетите, когато въобще не бе виждала цветя, че пристигнала при мен в пълното си съвършенство, не й оставаше друго, освен да умре.