Не слушай никога и тези, които искат да ти услужат, като те съветват да се откажеш от някой свой стремеж. Ти познаваш призванието си по тежестта му в теб. И ако му изневериш, осакатяваш самия себе си, но знай, че твоята истина ще се изгражда бавно, защото е раждане на дърво, а не откриване на формула, защото преди всичко времето играе роля, защото става дума за теб да станеш друг и да изкачиш трудна планина. Новото същество, което е отделена от разпокъсаността на нещата цялост, не ти е наложено като отговор на ребус, а като стихване на вътрешните спорове и изцеряване на раните. И ти ще познаеш властта му само когато вече се е самоосъществило. Ето защо винаги съм почитал бавността и мълчанието като отдавна забравени богове за човека.
LVII
Защото е хубаво да сте толкова млади, вие, лишените от наследство, нещастните и победените, които не знаехте да разчетете в наследеното от вас друго освен частта, свързана с лошия вчерашен ден. Но ако аз издигна храм и вие дойдете в него да попълните тълпата на вярващите, ако съм хвърлил у вас семената си и съм ви събрал там във величествено мълчание, за да се превърнете в бавна и чудотворна жътва, къде виждате място за отчаяние? Познати са ви изгревите в дни на победа, когато умиращите на смъртния си одър, болните от рак в зловонието си, сакатите с патериците си, длъжниците между съдебните пристави и затворниците между жандармите си, всички, в разделенията и болките си, се преоткриваха отново в победата като в ключов камък на свод, положен сред тяхната общност, и в тези утрини тая разединена тълпа се превръщаше в базилика за химна на победата.
Ти си виждал любовта да покарва, както растението пуска корени, с внезапно откликване на душите едни на други, навярно дори и под ударите на нещастието, превърнало се изведнъж в градеж и божествен ключов камък на свод, за да изтръгне от всички същата част, същото лице, което е готово да обедини усилията си с другите — и тогава идва радостта да поделиш хляба си или да направиш някому място до огнището си. Ти показваше отвращение — както оня подагрен с неговата миниатюрна къща, която приятелите ти даже не биха могли да напълнят — и изведнъж се отваря храмът, където единствен приятелят влиза, но е безброен.
Къде виждате място за отчаяние? Няма друго, освен вечно раждане. Несъмнено непоправимото съществува, но в него няма нищо тъжно или весело, то е самата същност на онова, което е било. Непоправимо е моето раждане, понеже ето ме тук сега. Миналото е непоправимо, но настоящето ви е предоставено като разхвърляни в нозете на строителя материали и на вас се пада честта да изковете от тях бъдещето.
LVIII
Приятелят е този, който не отсъжда. Казах ти, той е този, който отваря вратата си на скитника, на патерицата му, на изправената му в някой ъгъл тояга и не го кара да танцува, за да оценява танца му. И ако скитникът разказва за пролетта по пътя отвън, приятелят приема в себе си пролетта. Ако разказва за ужаса на глада в селото, откъдето идва, приятелят заедно с него изстрадва глада. Вече ти казах, приятелят у човека е онази част, отредена за тебе, и отваря за теб една врата, която може би никога не отваря другаде. И приятелят ти е истински, и всичко казано от него е истинско, и той те обича, даже и ако те мрази в другата къща. И приятелят в храма, когото, благодарение на Бога, срещам отблизо, обръща към мене същото лице като моето, озарено от същия Бог, защото тогава е осъществено единението, даже ако другаде той е дюкянджия, а аз капитан, той градинар, а аз — моряк на кораб. Надмогнал нещата, които ни разделят, аз го открих и съм негов приятел. И мога да мълча пред него, тоест да не се страхувам за своите вътрешни градини, своите планини, урви и пустини, тъй като той не ще ги изпотъпче с обувки. Това, което, приятелю мой, приемаш от мен с любов, сякаш е посланикът на моята вътрешна империя. И ти се отнасяш добре с него, каниш го да седне и го изслушваш. И ето ни щастливи. Ала кога си ме виждал при прием на посланици да ги държа настрана или да ги отблъсквам, защото вдън тяхната империя, на хиляда дни път от моята, хората се хранят с ястия, които не ми харесват, или нравите им нямат нищо общо с моите. Приятелството е преди всичко примирие и духовно общуване над обикновените подробности. И аз нямам в какво да упреквам оня, който заема почетно място на трапезата ми.
Знай, че гостоприемството, учтивостта и приятелството са срещи на човека в човека. Какво бих правил в храма на един бог, който обсъжда ръста или пълнотата на вярващите, или в дома на един приятел, който не би приел патериците ми и би ме накарал да танцувам, за да ме критикува.