Но какво е за тебе плодът? Твоят плод има стойност само ако не може да ти бъде върнат.
Ала жената, заела тържествена поза върху пищно украсеното си ложе и живееща от възхитените възгласи на тълпата, казва: „Аз отдавам красотата си, прелестта си и величествената си походка и хората застиват очаровани, когато минавам, носейки се като чудна ладия на предопределението. И самото ми съществуване е дар за тях.“
Суетата произтича от фалшивия дар, плод на самоизмама. Понеже можеш да дадеш само това, което си преобразил, както дървото дава плодове, след като е преобразило земята. Танцьорката — танца, след като е преобразила походката си. А воинът — кръвта си, която заменя за храм или за империя.
Ала разгонената кучка е нищо. Въпреки че кучетата я наобикалят и я молят настойчиво. Онова, което дава, тя изобщо не е преобразила. И радостта й е открадната от радостта на съзиданието. Тя се раздава щедро без усилие, за да задоволи желанията на кучетата.
Ами онзи, който буди завист и се опива от аромата й. Щастлив е, когато му завиждат.
Карикатура на дар. И той се надига, за да вземе думата по време на угощения. И се огъва пред гостите като натежало от плод дърво. Но гостите няма какво да откъснат.
Ала винаги се намират такива, които вярват, че са откъснали, защото са по-глупави от първия и считат, че той им е оказал чест. И ако суетният го знае, вярва, че е дал, тъй като другият е получил. И се поклащат един пред друг като две ялови дървета.
Суетата е липса на гордост, подвластност на тълпата, отвратително самоунижение. Ала ти търсиш простолюдието, за да ти даде вяра в плодовете си.
Или пък човекът, облагороден от усмивката на царя: „Значи ме познава“, ще си каже той. Но ако в него имаше любов към царя, би се изчервил от удоволствие, без да промълви дума. Тъй като тази царска усмивка щеше да има за него един-единствен смисъл: „Царят приема да пожертвувам живота си…“ И изведнъж целият му живот сякаш е отдаден и заменен за величието на един цар. „Аз допринесох, би могъл да си каже той, за хубостта на царя, който е хубав от това, че е гордостта на един народ.“
Ала суетният завижда на царя. И ако царят му се е усмихнал, той се нагиздва с тази усмивка и се разхожда като карикатура, за да завиждат сега пък на него. Царят му е заел багреницата си. Тук има само имитация и душа на маймуна.
LXI
Тези хора са рожби на морала, създаден от търговците, които се стремят да пласират стоките си. Ти вярваш, че радостта ти идва от получаването и купуването — та как би си спомнил за обратното, когато са положени толкова усилия да бъдеш обвързан с предмета?
Несъмнено предметът е ценен, когато ти му отдаваш себе си, когато си се опитал да замениш труда си за сиянието на камъка. Понеже сиянието може да бъде религия. Познавах онази куртизанка, която заменяше за непомръкващи перли тленната си плът. Немислимо е да презирам подобен култ. Ала предметът е нищожен, ако го подчиниш на себе си, за да те превъзнася. Тъй като в действителност нищо в теб не заслужава превъзнасяне.
Все пак аз подарявам играчка на детето и то побягва със съкровището си от страх да не си го взема обратно. Но тук става дума за един идол, за който още при първите тръни то ще се израни до кръв.
LXII
И размишлявах за абсолютното и за трудността от това, че пирамидата не се спуска от Бога към хората. Да вземем повелителя на империята: ако той е абсолютен господар, ти го приемаш като естествена необходимост, както, ако искаш да стигнеш от залата на Съвета до стаята за почивка сред масивността на бащиния ми дворец, поемаш по това стълбище, а не по друго, отваряш тази врата, а не друга, и как би съжалявал, че не избираш друг път, след като никакъв друг път не ти идва на ум? Също както няма покорност, подлост или низост в това да се решиш на тази обиколка, и ти я предприемаш като свободна стъпка, така няма покорност, подлост или низост в подчиняването ти на авторитета на повелителя на империята, който е просто извън волята, като абсолют. Ала ако считаш, че след него ти си първият в империята и ако се окаже, че властта му над тебе не е необходима рамка, а политическа случайност, плод на лични и спорни съждения или на ловко издигане, тогава ето че ще започнеш да му завиждаш. Защото човек завижда само на оня, чието място би могъл да заеме. Кой негър завижда на бял? Кой човек истински завижда на птицата, с онази завист, пораждаща омраза, понеже се мъчи да унищожи, за да замести? Несъмнено аз не критикувам амбицията ти, когато е в състояние да се изяви, тъй като може да е белег на твоя стремеж към съзидание. Критикувам завистта ти. Защото ето че ще започнеш да плетеш интриги срещу него и погълнат от интригите си, ще пренебрегнеш съзиданието, което е преди всичко чудесно обединяване на усилията на един човек с всички хора. Ето че след като си го преценил, ще започнеш да го презираш. Не се затрудняваш да приемеш, че някой друг може да вземе връх над тебе чрез властта, ала как би приел, че взема връх, благодарение на преценката си, справедливостта си или благородството на сърцето си? И ако го презираш, кой ще ти плати за труда чрез израза на своето уважение? Обида е уважението, дошло от човек, когото презираш. И човешките взаимоотношения ще ти се сторят непоносими.