И когато някой ти налага дан, ти ще оспорваш този налог. Защото това тук е смисълът на танца, който се танцува. И войската, пръснала се вечер из градския квартал на червените фенери, с бедната си заплата в джоба, която трябва да стигне задълго, се пазари и купува любов, сякаш е храна. И както храната я прави способна за нов поход в пустинята, така и любовта успокоява плътта и я прави способна да понесе самотата. Ала всички те са се превърнали дюкянджии и няма дори помен от пламенно усърдие в любовта.
За да даряваш куртизанката, трябва да си по-богат от цар, понеже за онова, което й носиш, тя благодари преди всичко на себе си, ласкае се от успеха си и се издига в собствените си очи за това, че е тъй ловка и тъй хубава и че ти е измъкнала такъв откуп. И в този бездънен кладенец ти можеш да изсипеш товара на хиляда кервана със злато, без да си започнал да даваш. Защото трябва някой, който да получава.
Затова моите воини привечер милват с ръка по ушите уловените пясъчни лисички и смътно изпитват любов, хранейки илюзията, че даряват дивото животинче, и са опиянени от признателност, ако то дойде да се сгуши до сърцето им.
Но в квартала на червените фенери намери ми една куртизанка, която да се сгуши до рамото ти, защото си й потребен?…
Все пак случва се някой от моите хора, нито по-богат, нито по-беден от другите, да гледа на златото си като на семенца, които дървото желае да разпилее по вятъра, тъй като то е воин и презира запасите.
И той се разхожда нощем край бордеите, обгърнат във великолепието на своята щедрост. Като сеяча на ечемик, той крачи с широки крачки към земята алена, достойна да получи дар.
И моят воин разпилява богатствата си, лишен от желание да ги скъта, и е единственият, който познава любовта. И навярно буди любов и у куртизанките, тъй като тук се танцува друг танц и в този танц те получават.
Казвам ти, голямата грешка е да не знаеш, че да получаваш е съвсем различно от това да приемаш. Получаването е преди всичко дар, с който отдаваш себе си. Скъперник е не този, който не се разорява с подаръци, а оня, който не отдава светлината на собственото си лице в замяна на твоя дар. Скъперница е земята, която не се разхубавява от хвърлените от теб семена.
Куртизанки и пияни воини понякога излъчват светлина.
LXIV
Тогава се настаниха в моята империя мародерите. Защото никой вече не създаваше човека. И патетичното лице тук вече не беше маска, а похлупак на празен съд.
Понеже те тръгнаха от разрушение на Битието към разрушение на Битието. И занапред не виждам нищо у тях, за което си заслужава човек да умре. Значи, и да живее. Защото приемаш да умреш единствено за това, заради което можеш да живееш. Те ликвидираха старите постройки, като се радваха на грохота от срутването на храмовете. И все пак, когато тези храмове се сгромолясваха, не оставяха нищо в замяна. Така хората рушаха своята собствена способност за изразяване. И разрушаваха човека.
Или пък някой се заблуждаваше по отношение на радостта. В началото беше казал: „Селото“. И неговите съпротиви, и обичаите му, и неотменните му ритуали. От тях се беше родило едно пламенно село. След което той всичко обърка. И поиска да създаде радостта му не от една постигната и бавно оформена структура, а от настаняването в нещо, което беше запас, както поемата. Напразна надежда.
Така и тези, които съзираха величие в човека, пожелаваха свободата му. Понеже бяха видели принудите да потискат силния човек. И все пак неприятелят, създавайки ти устои, едновременно с това те ограничава. Ала премахнеш ли неприятеля, не ще можеш да се родиш дори.
Този тук също бе повярвал, че радостта е дадена от запасите. Просто да вкусиш пролетта. Но вкусът на пролетта се усеща едва-едва, ако се превръщаш в растение, за да го изпиташ. Както вкусът на любовта, ако очакваш от едно лице да те изпълни. Понеже творбата, която те обогатява с нещо, е преди всичко страдание, и как би могла да намери отклик у теб песента на каторжниците, приковани към галерите, и песента на отсъствието, ако ти не си построил в себе си отсъствието чрез хиляди разкъсващи сърцето скърби и галерите чрез неумолимостта на твоята съдба?
Оня, който безнадеждно е гребал дълго към зората, има усет към песента на галерите, и оня, който е изпитвал жажда сред пясъка, има усет към песента на отсъствието. Ала няма какво да ти даде, ако ти не си страдал, защото в теб няма никой.
И селото не е тази поема, в която можеш да се настаниш съвсем простичко в топлината на супата за вечеря, братството между хората и хубавия мирис на прибрания добитък, радвайки се на големия празничен огън, запален на площада — понеже какво би свързало празника с теб, ако той не намира отклик в нещо друго? Ако не е спомен за освобождение от робство, любов след омразата или чудо сред отчаянието. Ти не би бил ни повече, ни по-малко щастлив, отколкото някой от твоите волове. Ала селото бавно се е изграждало в тебе и за да достигнеш същината му, ти бавно си изкачвал планина. Защото аз те оформих в моите обреди и обичаи, и чрез твоите лишения, задължения и неотменни гневни изблици и прошки, и чрез твоите традиции в противовес на чуждите — и съвсем не това призрачно село кара тази вечер сърцето ти да пее — би било прекалено лесно да бъдеш човек — това е една музика, която бавно си научил и срещу която в началото си воювал.