Защото човекът, казах ти, търси усещане за собствената си плътност, а не щастие.“
LXIX
Споходи ме още образът на спечеленото време, защото се питам: „В името на какво?“ И ето че другият ми отговаря: „В името на нейната култура.“ Сякаш тя можеше да бъде празно упражнение. И ето че жената, която кърми децата си, чисти къщата си и шие бельото, е освободена от това робуване и отсега нататък без нейно участие децата й са накърмени, къщата лъсната, бельото ушито. Тъй че сега това спечелено време трябва да се запълни с нещо. И аз й давам възможност да чуе песента за кърменето и кърменето се превръща в химн, и поемата за къщата, която прави къщата скъпа на сърцето. Ала тя започва да се прозява, докато я слуша, тъй като не е участвала с труда си. И както планината за теб е твоята опитност с тръните, търкалящите се камъни и вятъра по билата, и нищо не пренасям в теб, изричайки думата „планина“, ако ти никога не си напускал постелята си, така и сега, говорейки й за къщата, аз не й казвам нищо, защото къщата не е резултат на вложеното от нея време и пламенно усърдие. Тя изобщо не е опитала танца на прашинките, когато се отваря вратата за слънцето, за да бъде изметен към изгряващия ден прахът от овехтяването на нещата, тя изобщо не е царувала по свечеряване над безредието, което животът създава — следата на нежни преминавания, паниците на подноса, загасналата жарава в огнището, та чак до изцапаните пелени на заспалото дете — защото животът е скромен и прекрасен. Тя не е ставала с изгрева заради самата себе си, за да си изгради всеки ден отново една нова къща, както птичките, заглаждащи с пъргав клюн перата си, които си наблюдавал на дървото, не е подреждала отново предметите в крехкото им съвършенство така, че отново животът през деня, яденето, кърменето, игрите на децата и завръщането на мъжа да оставят отпечатък във восъка. Тя изобщо не знае, че една къща е тесто по изгрев, за да стане книга със спомени вечер. Тя никога не е приготвяла бялата страница. И когато й говориш за къща, какво ще й кажеш, та да има смисъл за нея?
Ако искаш да я сътвориш жива, ти ще я използваш да излъска един потъмнял сребърен съд, за да може нещо от нея да светлее през целия ден в полумрака, и за да направиш от жената химн, ти малко по малко ще изобретиш за нея една къща, която да гради от зори…
В противен случай времето, което ще спечелиш, няма да има никакъв смисъл.
Луд е оня, който твърди, че различава културата от труда. Първо човекът ще се отврати от труд, който ще бъде мъртва част от живота му, после от култура, която ще бъде само игра без залог, като глупавите зарове, които хвърляш, ако вече не означават твоята съдба и вече не излъгват надеждите ти. Защото няма игра на зарове, а игра на твоите стада, на твоите пасища или на твоето злато. Така е и при детето, което строи с кофички пясък. Тук няма шепа земя, а цитадела, планина или кораб.
Виждал съм, разбира се, хората да отдъхват с удоволствие. Виждал съм как поетът спи под палмите. Виждал съм как воинът пие чай при куртизанките. Виждал съм как дърводелецът вкусва от преддверието нежността на вечерта. И те, разбира се, изглеждаха изпълнени с радост. Ала аз ти го казах: точно защото бяха уморени от хората. Воин, който слушаше песните и гледаше танците. Поет, който сънуваше на тревата. Дърводелец, който вдишваше аромата на вечерта. Те се бяха самопостигнали другаде. Съществената част от живота на всеки от тях оставаше работата. Защото това, което е вярно за архитекта, който е човек и се въодушевява и постига пълното си значение, когато ръководи възнесението на своя храм, а не когато си отдъхва в игра на зарове, е вярно за всички. Времето, спечелено от работа, ако не е просто свободно от работа време, отпускане на мускулите след усилието или сън на ума след откритието, е само мъртво време. И ти разделяш живота на две неприемливи части: работа, която е само ангария и ти отказваш да й се отдадеш, свободно време, което е само отсъствие.
Луди са желаещите да изтръгнат майсторите гравьори на метал от религията на гравюрата, като ги затварят в един вече неподхранващ сърцата им занаят, водени от претенциите, че ги заставят да достигнат до човешко състояние чрез доставянето на произведени другаде гравюри върху метал — сякаш човек може да облече една култура, както се облича палто. Сякаш съществуваха гравьори и фабриканти на култура.