Аз казвам, че за гравьорите съществува само една форма на култура и това е културата на гравьорите. И че тя не може да е друго, освен извършваната от тях работа, израз на мъките, радостите, страданията, страховете, величието и падението на техния труд.
Защото единствено важна и способна да подхрани истински поеми е онази част от живота, която те ангажира, в която залагаш глада и жаждата си, хляба на децата си и справедливостта, която ще ти бъде въздадена или отказана. В противен случай има само игра, карикатура на живота и карикатура на културата.
Ти се самопостигаш само срещу това, което ти се съпротивява. И понеже свободното време не изисква нищо от тебе и ти можеш да го употребиш за сън под някое дърво или в ръцете на лесни любови, понеже няма несправедливост, която да те кара да страдаш, заплаха, която да те измъчва, какво ще правиш, за да съществуваш, освен сам да преоткриеш труда?
Ала не се заблуждавай, играта нищо не струва, защото няма предписание, което да те заставя да съществуваш като играч тъкмо на тази игра. И аз отказвам да смесвам човека, който си ляга следобед в стаята си, дори тя да е празна и засенчена за отмора на очите, с другия, когото осъдих и зазидах в килия до края на дните му, въпреки че и двамата са легнали по еднакъв начин, въпреки че и двете килии са празни, въпреки че същата светлина осветява и едната, и другата. И въпреки че първият има претенцията да играе на осъден на доживотен затвор. Иди ги разпитай по залез на другия ден. Първият ще се посмее над една живописна игра, а втория ще откриеш с побеляла коса. И той не ще съумее да ти разкаже какво му се е случило, дотолкова ще му липсват думи да го изрази, както човекът, изкачил планина и открил от билото един непознат свят, чийто климат го е променил завинаги, не може да се пренесе в тебе.
Единствено децата забиват пръчка в пясъка, превръщат я в царица и изпитват любов. Но ако аз пожелая чрез подобни средства да извися хората и да ги обогатя с това, което изпитват, потребно ми е от тази пръчка да създам идол, да го наложа на хората и да ги принудя да му принасят дарове, които ще ги обременят с пожертвования.
Тогава играта ще престане да бъде игра. Пръчката ще стане плодоносна. Човекът ще се превърне в химн от страх или от любов. Както и прохладната стая от същия следобед, ако е доживотна килия, изтръгва от човека едно непознато видение и изгаря корена на косата му.
Трудът те заставя да обгърнеш света. Орачът среща камъни, предпазва се от небесните води или ги пожелава и така общува, развива се и се просветлява. И всяка от стъпките му намира отклик. Същото е и с молитвата и правилата на един култ, който те кара да минеш през това и те задължава да бъдеш верен или да мамиш, да вкусиш мира или угризението. Така е и с двореца на моя баща, който заставяше хората да бъдат точно такива, а не безформен добитък, чиито стъпки нямат смисъл и цел.
LXX
Несъмнено тя беше преди всичко хубава — онази танцьорка, която полицията бе заловила в моята империя. Хубава и тайнствено населена. Стори ми се, че познавайки я, бих познал защитени територии, спокойни равнини, планински нощи и прекосявания на пустинята под напора на вятъра.
„Тя съществува“, казвах си. Ала знаех, че спазва далечни обичаи и работи тук за неприятелска кауза. Все пак, когато се опитаха да насилят мълчанието й, моите хора изтръгнаха само меланхолична усмивка от непроницаемата й непорочност.
А у човека аз почитам преди всичко това, което устоява на огъня. Дребнаво човечество, пияно от суета и въплъщение на суетата, ти се гледаш с любов, сякаш у теб има някой. Но ти стига един палач и малко размахани въглени, за да те накарат само да избълваш всичко от себе си, тъй като в теб няма нищо, което да не се разтопи тутакси. Оня охранен министър, който ми бе станал неприятен с високомерието си и, от друга страна, бе кроил заговор срещу мен, не можа да устои на заплахите, продаде ми съзаклятниците, изповяда, плувнал в пот, заговорите си, вярванията си, любовите си, разголи пред мен карантиите си — тъй като има хора, които не крият нищо зад фалшивите си крепостни стени. Обърнах се към него, когато бе се изхрачил над съучастниците си и се бе отрекъл:
— Кой те изгради? — попитах го. — За какво е този голям корем, тази отметната назад глава и тъй тържествената гънка на устните? За какво е тази крепост, ако вътре в нея няма нищо за защитаване? Човекът е този, който носи в себе си някой по-висш от себе си. А твоята отпусната плът, твоите разклатени зъби, твоя увиснал корем — ти ги спасяваш като съществени, продавайки ми това, на което те би трябвало да служат и в което ти твърдеше, че вярваш! Ти си само мех, пълен с вятър от вулгарни думи…