Дълго съм размишлявал за смисъла на покоя. Той идва само от родените деца, от приключената жътва, от подредения вече дом. Идва от вечността, където се завръщат завършените неща. Покой на пълните хамбари, на запладнилите овце, покой на сдиплените дрехи, покой на всичко съвършено, покой на онова, което, веднъж добре сторено, става дар за Бога.
Защото разбрах, че човекът е като цитаделата. Той срутва стените, за да си осигури свободата, но се превръща в разрушена крепост, открита за звездите. Тогава започва мъчителното безпокойство, че вече не представлява нищо. Нека черпи своята истина от миризмата на изгорялата лоза или от овцата, която трябва да стриже. Истината се дълбае като кладенец. Поглед, който се разсейва, не може да съзре Бога. Много по-близо до познаването на Бога е оня вглъбен мъдрец, знаещ само теглото на вълната, отколкото невярната съпруга, достъпна за обещанията на нощта.
Цитадело, ще те съградя в човешкото сърце.
Защото настъпва време да се отбере семето за посев, но настъпва и времето човек да се порадва на изкласилата нива, щом е направил избора веднъж завинаги. Настъпва време за съзидание, но и време за вече създаденото. Време за огненочервената мълния, която разцепва небесните диги, но и време за водоемите, където ще се съберат отприщените води. Време за завоевания, но и време за укрепналите империи: аз, който служа на Бога, имам чувство за вечност.
Мразя това, което се променя. Удушавам оня, който се надига в нощта и хвърля на вятъра своите пророчества, подобен на дърво, досегнато от небесния посев, което пука, сгромолясва се и подпалва гората. Ужасявам се, когато Бог се раздвижи. Нека Той, неизменният, си се върне във вечността! Защото е време за сътворение, но идва и време, щастливото време на обичая!
Трябва да умиротворяваме, да отглеждаме и да оглаждаме. Аз съм този, който слепя пукнатините на земята и скрива от хората следите от вулкана. Аз съм моравата над пропастта. Аз съм хранилището, където доузряват плодовете. Аз съм салът, получил едно поколение в залог, и го пренасям от единия бряг на другия. Бог на свой ред ще го поеме от ръцете ми, такова, каквото ми го е поверил, може би по-зряло, по-мъдро и изваяло по-изкусно сребърните съдове, но непроменено. Аз затворих народа си в моята обич.
Ето защо покровителствувам оня, който се преражда в седмото поколение и го повежда на свой ред към съвършенството, към наклона на кила или извивката на щита. Покровителствувам този, който наследява безименната поема от своя праотец певеца, изпълнява я на свой ред и я изменя, като добавя към нея собствената си същност, отпечатък, човешки опит. Обичам бременната жена или жената, която кърми, обичам стадото, което се възобновява, обичам повторението на сезоните. Защото аз съм преди всичко този, който обитава. О, цитадело, мой дом, аз ще те спася от попълзновенията на пясъка и ще те обкича със звънки тръби отвсякъде, за да тръбят против варварите!
III
Защото открих една велика истина: че е присъщо на хората да обитават дом и че смисълът на нещата за тях се променя според смисъла на дома. И че пътят, полето с ечемик и извивката на хълма са различни за човека в зависимост от това дали са или не са съставна част от едно имение. Понеже изведнъж тази откъслечна материя се свързва в едно цяло и ляга на сърцето. И въобще не е обитател на един свят човек, който обитава — и същият човек, ако той не обитава — божието царство. И нека тънат в заблуждение неверниците, които ни се присмиват и вярват, че се стремят към осезаемите богатства, макар въобще да не е така. Защото ако те ламтят за това стадо, то е поради високомерие. А радостите на високомерието изобщо не са осезаеми.
Така е и за тези, които смятат, че откриват моята земя, като я делят на части. „Там има, казват те, овце, кози, ечемик, жилища и планини — и нищо друго?“ Чувствуват се бедни, щом не притежават нищо повече. Студено им е. Оприличих ги на оня, който разрязва труп на части. „Животът, твърди той, аз го показвам пред всички: той е смесица от кости, кръв, мускули и вътрешности.“ А животът е бил всъщност онази светлина в очите, която не съзираш в пепелта им. И моето владение е нещо съвсем различно от тези стада, поля, жилища и планини. То е онова, което властва над тях и ги свързва: то е родината на любовта ми. И ето, те са щастливи, когато го знаят, защото обитават моя дом.