Говореха, като правилно долавяха, че не рискуват да ме разгневят.
И се споглеждаха, доволни от собствената си смелост.
Аз размишлявах. Единственият истински геометър всеки ден беше гост на трапезата ми. Понякога в безсънните нощи отивах до шатрата му, като смирено се събувах, пиех от неговия чай и вкусвах меда на мъдростта му.
— Ти, геометре… — казвах му.
— Аз не съм преди всичко геометър, аз съм човек. Човек, който понякога мечтае за геометрия, когато не е под властта на нещо по-неотложно като съня, глада или любовта. Ала днес, когато остарях, ти несъмнено имаш право: вече съм само геометър.
— Ти си този, на когото се явява истината…
— Аз съм само този, който опипом като дете търси някакъв език. Истината съвсем не ми се е явила. Но за хората моят език е достъпен както твоята планина и те самите си създават от него своя истина.
— Ето че се натъжи, геометре.
— Бих желал да открия във вселената следата на някаква божествена мантия и докосвайки извън самия себе си една истина, сякаш е бог, който дълго е оставал скрит за хората, бих искал да го уловя за полите на одеждата и да смъкна покривалото от лицето му, за да я покажа. Но не ми беше дадено да открия нещо друго, освен себе си…
Така говореше той. А те ми размахваха над главата гръмотевицата на своя идол.
— Говорете по-тихо — рекох им, — ако и зле да ви разбирам, то чувам много добре.
И макар и по-тихо, те зароптаха.
Накрая един от тях изрази мнението им, избутан леко напред, тъй като съжалиха, че са показали толкова смелост.
— Къде виждаш — каза ми той — самовластно творение, творчески акт на скулптор и поезия в паметника на истините, които те подканваме да признаеш? Нашите предложения са следствие едно на друго от гледна точка на строгата логика и нищо от човека не е направлявало творението.
Така, от една страна, те претендираха за собственост над една абсолютна истина — както онези племена, осланящи се на някакъв идол от изрисувано дърво, който, казват те, изпраща гръмотевицата — и така, от друга страна, се изравняваха с единствения истински геометър, понеже всички с повече или по-малко успех също бяха служили или открили, но не и сътворили.
— Ние ще установим пред теб връзките между линиите на една фигура. Следователно, ако ние можем да нарушаваме твоите закони, за теб ще е невъзможно в противовес да се освободиш от нашите. Ти трябва да ни вземеш за министри, нас, знаещите.
Аз мълчах, размишлявайки за глупостта. Мълчанието ми ги обърка и те се поколебаха:
— Защото искаме да ти служим — добавиха те.
Тогава отговорих:
— Вие нямате претенции, че творите, и слава Богу. Тъй като кривогледият създава кривогледи. Пълните с въздух мехове създават само вятър. И ако вие сте основали царства, зачитането на една логика, приложима само към вече отминалата история, към вече завършената статуя и към мъртвия орган, би ги създала предварително обречени на меча на варварите.
Веднъж открили следите на човек, поел по изгрев от шатрата си по посока на морето, който вървял до отвесните скали край морския бряг и взел, че паднал. Там имало логици, които се надвесили над знаците и узнали истината. Защото никоя брънка не липсвала във веригата на събитията. Стъпките следвали една подир друга, нямало нито една, която да не се основава на предходната. И изкачвайки се отново по стъпките от следствието към причината, отнасяли мъртвия до шатрата му. Слизайки по стъпките от причината към следствието, още по-дълбоко го натиквали в смъртта.
— Ние всичко разбрахме — извикаха логиците, като се поздравяваха един друг.
А аз смятах, че да разбираш би трябвало да значи да познаваш, както се случваше да позная някоя усмивка, по-крехка от тиха вода, тъй като би била достатъчна една обикновена мисъл, за да я помрачи, и която в този миг навярно не съществуваше, понеже принадлежеше на спящо лице, и наистина не беше от тук, а от шатрата на някакъв чужденец, отстояща на сто дни път.
Тъй като съзиданието е от друго естество, различно от сътворения предмет, изплъзва се от отпечатъците, които оставя след себе си и никога не се разчита в никакъв знак. Винаги ще откриваш тези отпечатъци, тези следи и тези знаци, произтичащи едни от други. Защото сянката на всяко творчество върху стената на реалностите е чиста логика. Но това очевидно откритие не ще попречи да си останеш глупав.
Тъй като те никак не бяха убедени, аз продължих да ги уча в добротата си:
— Имало едно време един алхимик, който изучавал тайните на живота. Случило се така, че от своите реторти, аламбици и дроги той извлякъл мъничко късче жива плът. Тогава дотичали логиците. Те подновили експеримента, смесили дрогите, раздухали огъня под ретортите и отделили друга клетка плът. И провъзгласили на всеослушание, че вече не съществува тайна на живота. Животът бил само естествен резултат от причина към следствие и от следствие към причина, от действието на огъня върху дрогите и на дрогите една върху друга, които не били живи. Логиците, както винаги, чудесно били разбрали. Защото съзиданието е от друго естество, различно от сътворения предмет, който то превъзхожда, не оставя никакви следи в знаците. И творецът винаги се отдръпва от творението си. И следата, която оставя, е чиста логика. А аз по-смирено бях ходил да се поуча от геометъра, моя приятел: „Какво ново виждаш там, рече той, освен че животът посява живот?“ Животът не би се появил без съзнанието на алхимика, което, доколкото знам, е живо. Това се забравя, защото, както винаги, той се е отдръпнал от творението си. Така е и с тебе самия, когато си отвел някого навръх планината, откъдето проблемите са наредени, тази планина се превръща в истина извън тебе, която го оставя сам. И никой не се пита откъде иде това, че ти си избрал точно тази планина, понеже просто човек е там и все някъде трябва да бъде.