Но тъй като те мърмореха, защото логиците изобщо не са логични, им казах:
— Каквито сте претенциозни — рекох, — вие, които следите танца на сенките върху стените с илюзията за познание, тълкувате стъпка по стъпка предложенията по геометрия, без да схващате, че е имало някой, който е вървял напред, за да ги установи, разчитате следите в пясъка, без да откриете, че е имало някой, който е отказал да обича, обяснявате извисяването на живота от материалите, без да знаете, че е имало някой, който е отхвърлил и е избрал, не идвайте при мен, вие, робите, въоръжени с вашите чукове за гвоздеи, за да се преструвате, че сте замислили и спуснали кораба на вода.
Оня, който беше единствен по рода си и който е мъртъв, аз несъмнено бих го настанил до себе си, ако бе пожелал, за да управлява хората редом с мен. Защото този човек идваше от Бог. И неговият език знаеше да ми разкрие далечната любима, която не можеше лесно да се разгадае, понеже беше от естество, различно от пясъка.
— От безбройните възможни амалгами той умееше да избере единствено тази, която никоя сполука още не открояваше и все пак само тя извеждаше някъде. Когато, по липса на пътеводна нишка в лабиринта на планините никой не може да напредва чрез дедукция, защото знаеш, че пътят ти пропада точно в мига, в който се изпречва пропастта, и че по такъв начин хората още не знаят нищо за отсрещния склон, тогава понякога се предлага този водач, който, дошъл сякаш от отвъдното, ти трасира пътя. Ала веднъж извървян, този път става трасиран и ти се струва очевиден. И ти забравяш чудото на една стъпка, която приличаше на завръщане.
LXXIX
Дойде оня, който възрази на баща ми:
— Щастието на хората… — казваше той.
Баща ми го прекъсна:
— Не произнасяй тази дума в моя дом. Аз обичам думите, които носят своя вътрешна тежест, ала изхвърлям празните черупки.
— Все пак — рече другият, — ако ти, владетелят на империята, не се грижиш на първо място за щастието на хората…
— Не се грижа — отговори баща ми — да тичам подир вятъра, за да го превърна в струпани запаси, защото задържа ли го неподвижен, вятърът вече го няма.
— Но ако аз — каза другият — бях владетел на империята, бих пожелал хората да бъдат щастливи…
— А! — рече баща ми. — Сега по-добре разбирам. Тази дума съвсем не е куха. Наистина опознах нещастни хора и щастливи хора. Познах също и слаби или дебели, болни или здрави, живи или мъртви. Аз също желая хората да са щастливи, както желая по-скоро да са живи, отколкото мъртви. Макар че е необходимо да се сменят поколенията.
— Значи си съгласен с мен — извика другият.
— Не съм — отсече баща ми. После си помисли:
„Когато говориш за щастие, ти говориш или за едно състояние на човека, което се свежда до това да се чувствува щастлив така, както се чувствува здрав, и аз нямам влияние над тази пламенност на сетивата, или говориш за нещо предметно, което може да се придобие, и аз мога да пожелая да го завладея. И тогава къде е то?
Един човек е щастлив в мирно време, друг — по време на война, този тук желае самотата, в която се въодушевява, на онзи пък, за да се въодушеви, му е потребна празничната гълчава, оня там търси радостите си в размислите за науката, която е отговор на поставените въпроси, другият намира радост в Бога, в който никой въпрос вече няма смисъл.
Ако исках да предам с други думи щастието, бих ти казал навярно, че то за ковача е да кове, за моряка да плава по море, за богатия да забогатява, и така не бих казал нищо, от което да научиш нещо. И впрочем щастието за богатия понякога би било да плава по море, за ковача да забогатява и за моряка да не прави нищо. Така ти се изплъзва този лишен от вътрешности призрак, който ти твърдеше напразно, че си уловил.