Ако искаш да проумееш думата, трябва да я разбираш като награда, а не като цел, защото тогава тя няма смисъл. По подобен начин аз зная, че едно нещо е красиво, но отхвърлям красотата като самоцел. Чувал ли си скулпторът да казва: «От този камък ще отделя красотата?» Скулпторите на дреболии се самозалъгват с кух лиризъм. Другият, истинският, ще го чуеш да ти казва: «Мъча се да изтръгна от камъка нещо подобно на това, което натежава в мене. Не знам друг начин да го освободя, освен с дялане.» И да е отпуснато и старо завършеното лице, и да е застинало в безобразна маска, и да е спяща младост, щом скулпторът е велик, ти също ще кажеш, че творбата е хубава. Защото красотата също не е самоцел, а награда.
И когато ти казах по-горе, че щастието за богатия би било да забогатява, аз излъгах. Защото става дума за огъня на радостта, който ще увенчае някакво завоевание, тъкмо неговите усилия и мъка ще се окажат възнаградени. И ако животът, който се разкрива пред него, за един миг му се струва опияняващ, то е в степента, в която те изпълва с радост зърнатият от планинските висоти пейзаж, когато е построен от твоите усилия.
И когато казвам, че щастието за крадеца е да дебне под звездите, то значи, че у него има някаква част за спасяване и награда за тази част. Тъй като той е приел студа, несигурността и самотата. Аз вече ти го казах, той се стреми към златото, за което ламти, сякаш то изведнъж ще го преобрази в архангел, понеже, тежък и уязвим, си въобразява, че е олекотен с невидими криле оня, който си отива в гъстата атмосфера на града, притиснал златото до сърцето си.
В мълчанието на моята обич задълго съм се спирал да наблюдавам хората от своя народ, които изглеждаха щастливи. И винаги разбирах, че щастието идваше при тях, както красотата на статуята, затова, че въобще не е било търсено.
И винаги ми се разкриваше, че то беше знак за съвършенството им и за качеството на сърцето им. А на единствената жена, която може да ти каже: «Чувствувам се толкова щастлива», отвори дома си за цял живот, защото щастието, изписано на лицето й, е знак за качеството й, понеже извира от едно възнаградено сърце.
Тъй че не искай от мен, владетеля на империя, да завладея щастието за моя народ. Не искай от мен, скулптора, да тичам след красотата: ще си седна, без да зная накъде да тичам. Така красотата се превръща в щастие. Поискай ми само да им изградя душа, където такъв огън може да гори.“
LXXX
Спомних си, че на друго място баща ми беше казал: „За да отгледам портокалово дръвче, аз си служа с тор и с удари с мотика в земята, и също подрязвам клоните. Така избуява дърво, годно да дава цветове. А аз, градинарят, обръщам земята, без да се занимавам с цветовете, нито с щастието, защото, за да има цъфнало дърво, трябва първо да има дърво, и за да има щастлив човек, първо трябва да има човек.“
Ала другият продължаваше да го разпитва:
— Ако хората не тичат към щастието, към какво тичат тогава?
— Ех! — рече баща ми. — По-късно ще ти покажа. Но ще отбележа, че, констатирал колко често радостта увенчава усилието и победата, ти като глупав логик вадиш заключението, че хората воюват с цел да постигнат щастието. На което ще ти отговоря: тъй като смъртта увенчава живота, хората имат само едно желание — смъртта. И така има да си използваме безгръбначни думи като медузи. И аз ще ти кажа, че има щастливи мъже, които жертвуват щастието си, за да тръгнат на война.
— Защото в изпълнението на дълга си намират по-висша форма на щастие…
— Отказвам да говоря с теб, ако не изпълниш думите си със значение, което би могло да бъде потвърдено или опровергано. Не бих могъл да се боря с тази променяща формата си пихтия. Понеже ако щастието е както изненада от първата любов, така и предсмъртно повръщане, когато куршум в корема прави кладенеца недостижим за теб, как искаш да съпоставя твърденията ти с живота? Ти не потвърди нищо, освен че хората търсят, каквото търсят, и преследват, каквото преследват. Не рискуваш да ти се противоречи и аз нямам какво да правя с твоите неуязвими истини.
Ти говориш така, както човек жонглира. И ако откажеш да отстояваш празни приказки, ако откажеш да обясняваш чрез вкуса към щастието заминаването на мъжете на война, и ако държиш все пак да ме уверяваш, че щастието обяснява всичко в човешкото поведение, още отсега чувам да ми казваш, че заминаването на война се обяснява с моментна лудост. Ала още там настоявам да изложиш на риск доброто си име, като ми изясниш смисъла на думите, които употребяваш. Защото ако наричаш „луд“ например този, който излива пяната или ходи предимно на глава, след като си наблюдавал войниците, които отиват на война на двата си крака, това няма да ме задоволи.