Но се оказва, че ти липсва език, за да ми кажеш към какво хората напрягат усилията си. Нито към какво трябва да ги поведа. И използваш прекалено тесни съдове, като лудостта или щастието, с напразната надежда да затвориш в тях живота. Приличаш на детето, което с кофичка и лопатка в подножието на Атлас искаше да премести планината.
— Научи ме тогава — пожела другият.
LXXXI
Ако постъпките ти се определят не от порив на сърцето или ума ти, а от мотиви, които могат да се изкажат и изцяло да се съдържат в изказаното, тогава аз се отричам от теб.
Значи думите ти не са знак за нещо друго, тъй както името на твоята съпруга — то означава, ала не съдържа нищо. Ти не можеш да разсъждаваш върху едно име, тъй като тежестта е другаде. И не ти идва на ум да ми кажеш: „Името й показва, че е хубава…“
Как искаш тогава едно разсъждение за живота да е достатъчно само за себе си? И ако съществува нещо друго зад него като обезпечаване, такъв залог би могъл да придобие повече тежест зад не толкова блестящо разсъждение. И малко ме вълнува да правя сравнение помежду им по сполучливите формулировки. Животът е това, което е.
Тъй че ако езикът, чрез който ти ми съобщаваш подбудите за действията си, е нещо различно от поемата, която трябва да ми предаде от теб една дълбока нотка, ако той не прикрива нищо неизразимо, с което обаче ти желаеш да ме натовариш, тогава аз те отхвърлям.
Ако променяш поведението си не заради появата на едно лице, което създава твоята нова любов, а заради слабо раздвижване на въздуха, което предава съвършено безплодна и безтегловна логика, тогава аз те отхвърлям.
Защото човек не умира заради знака, а заради обезпечаването на знака. Поискаш ли да го изразиш или да започнеш да го изразяваш, залогът налага тежестта на книгите от всички библиотеки на света. Понеже не мога да изкажа пред теб това, което улових така просто в моя плен. Трябва ти самият да си вървял, за да приемеш в пълния й смисъл планината от моята поема. И колко ли думи, колко ли години ще ми са потребни, ако пожелая да пренеса планината в теб, ненапускалият никога морето?
И извора, ако никога не си изпитвал жажда и никога не си подлагал събрани шепи да получиш вода. Мога да си възпявам изворите: къде е опитът, който задвижвам, и мускулите, пробуждани от твоите спомени?
Добре зная, че в началото не биваше да ти говоря за извори. А за Бога. Но за да е хаплив езикът ми и да е способен да се превърне в действие, той трябва да засегне нещо в тебе. Ето защо, пожелая ли да те възпитам в Бога, най-напред ще те изпратя да изкачваш планини, тъй че за теб звездният хребет да е пълен с изкушения. Ще те изпратя да умираш от жажда в пустините, за да могат да те омагьосват извори. После ще те изпратя шест месеца да трошиш камъни, за да изнемогваш под обедното слънце. След което ще ти кажа: „Оня, който изнемогваше под обедното слънце, тайно изкачил в настъпилата нощ звездния хребет, пие до насита от мълчанието на божиите извори.“
И ти ще повярваш в Бога.
И не ще можеш да го отречеш, понеже просто ще го има, както я има меланхолията на лицето, ако съм я изобразил в скулптурата.
Защото няма слово или дело, а две страни на един и същ Бог. Затова наричам „молитва“ непосилния труд и „оран“ размишлението.
LXXXII
И ми се разкри великата истина за непреходността.
Защото ти няма на какво да се надяваш, ако нищо не е по-дълготрайно от теб. И си спомних за онова племе, което почиташе мъртвите. И надгробната плоча на всяко семейство един подир друг приемаше мъртвите. И бяха там, за да утвърждават тази непреходност.
— Щастливи ли сте? — попитах ги.
— Как да не сме, щом знаем къде ще отидем да спим?…
LXXXIII
Обзе ме умора до краен предел. И ми се стори по-просто да си кажа, че сякаш съм изоставен от Бога. Чувствувах се без ключов камък на свода и нищо не намираше отклик у мене. Беше замлъкнал гласът, който говори в мълчанието. И изкачил най-високата кула, си мислех: „За какво са тези звезди?“ И обхванал с поглед своите имения, се питах: „За какво са тези имения?“ И тъй като се носеше стон над спящия град, си задавах въпроса: „За какво е този стон?“ Бях изгубен като чужденец в разнолика тълпа, която не говори на неговия език. Бях като съблечена дреха. Съкрушен и самотен. Приличах на необитаема къща. И тъкмо ключовият камък на свода ми липсваше, тъй като нищо в мене вече не беше годно да служи. „И все пак аз съм същият, казвах си, зная същите неща, съзнавам същите спомени, гледам същата гледка, ала отсега нататък съм удавен в ненужната разпокъсаност.“ Както и най-съвършено избликналата базилика, ако няма кой да я възприеме в нейната цялост, нито да й придаде значение в съзерцанието на сърцето си, вече е само сбор от камъни. Същото е и с мен, с моята мъдрост, с усещанията на сетивата ми, със спомените ми. Бях сбор от класове, но вече не бях сноп. И познах терзанието, което е преди всичко да си лишен от Бога.