„Трябва ли да се покорим или да се борим?“ Трябва да се покорим, за да оцелеем, и да се борим, за да продължим да съществуваме. Остави животът да върши своето. Защото нищетата на деня се състои в това, че за да се изрази, истината за живота, която е една, ще приеме противоположни форми. Но не си прави никакви илюзии: такъв, какъвто си, ти си мъртъв. И твоите противоречия са резултат на промяната, както и разкъсващото те безпокойство и неволите ти. Ти се пукаш и се разкъсваш. И мълчанието ти е мълчание на житното зърно в земята, където то изгнива, за да покълне. И безплодността ти е безплодност в пашкула. Но ти ще се възродиш, разхубавен с криле.
И от планинската висоти, откъдето са разрешени твоите проблеми, ще си кажеш: „Как не съм разбрал по-рано?“ Сякаш по-рано е имало нещо за разбиране.
LXXXVII
Ти не ще получиш никакъв знак, защото отличителната черта на божеството, от което искаш знак, е самото мълчание. И камъните не знаят нищо за храма, който съставляват, и нищо не могат да знаят за него. Нито късчето кора за дървото, от което е част заедно с други късчета. Нито самото дърво или това жилище — за имението, от което те са част заедно с други. Нито ти за Бог. Тъй като би трябвало храмът да се изяви на камъка или дървото да се изяви на кората, което е лишено от смисъл, понеже за камъка не съществува език, в който да го приеме. Езикът е от мащаба на дървото.
Това беше моето откритие след това пътуване към Бога.
Неизменно сам, затворен в себе си, лице в лице със своето аз. И нямам никаква надежда сам да изляза от самотата си. Камъкът няма надежда да бъде нещо друго освен камък. Но като стане част от едно цяло, камъкът се свързва с други камъни и се превръща в храм.
Нямам вече надежда да изисквам появата на архангела, тъй като той или е невидим, или го няма. И онези, които се надяват на знак от Бога, го превръщат в огледално отражение и в него не ще открият нищо освен самите себе си. Ала от това, че се присъединих към моя народ, ме облива топлина, която ме преобразява. И това е знак от Бога. Защото щом веднъж се възцари мълчанието, то е истинско за всички камъни.
Така че извън всякакви общности аз не представлявам нищо, което да има стойност, и не бих могъл да съм задоволен.
Останете си житно зърно за зимата в хамбара и заспете.
LXXXVIII
Отказът да бъдем трансцендентни:
— Аз — казват те.
И се тупат по корема. Сякаш имаше някой в тях, през тях. Същото е и с камъните на храма, които биха казали: „Аз, аз, аз…“
Така е и с онези, които осъждах да добиват диамантите. Потта, напрежението, затъпяването се превръщаха в диаманти и светлина. И те съществуваха чрез диаманта, който беше тяхно значение. Но дойде денят, в който се разбунтуваха. „Аз, аз, аз!“ — викаха те. Ето че отказваха да се подчиняват на диаманта. Не искаха вече да се самоосъществяват. А да се чувствуват почитани заради тях самите. Те предлагаха себе си за модел вместо диаманта. Бяха грозни, понеже са красиви в диаманта. Защото камъните са красиви в храма. Защото дървото е красиво в имението. Защото реката е красива в империята. И хората възпяваха реката: „Ти, кърмилнице на нашите стада, ти, бавна кръв на равнините ни, ти, водителко на корабите ни…“
Но тези тук се възприемаха като цел и вече се интересуваха само от онова, което им служеше, а не от нещо по-висше от тях, на което самите те щяха да служат.
И затова избиха принцовете, стриха на прах диамантите, за да ги поделят между всички, тикнаха в тъмниците търсачите на истини, които един ден биха могли да властват над тях. „Време е, казваха те, храмът да служи на камъните.“ И всички се разотиваха обогатени, така си мислеха, с късовете от храма, ала лишени от божествената част в себе си, превърнати в обикновени развалини!
LXXXIX
И все пак ти питаш:
— Къде започва робството, къде свършва, къде започва универсалното, къде свършва? И правата на човека къде започват? Защото аз познавам правата на храма, който е смисъл на камъните, правата на империята, която е смисъл на хората, и правата на поемата, която е смисъл на думите. Ала не признавам правата на камъните срещу храма, нито правата на думите срещу поемата, нито правата на хората срещу империята.
Не става дума за истински егоизъм, а за осакатяване. И оня, който си отива съвсем сам, повтаряйки: „Аз, аз, аз…“, сякаш отсъства от царството. Същото е с камъка извън храма, сухата дума извън поемата или някое късче плът, което не е част от едно тяло.
— Но аз мога да унищожа империите — казват му — и да обединя хората в един-единствен храм и ето че те придобиват своя смисъл от по-просторен храм…