А аз никога не познах градинар, който би бил нескромен, ако просто си обичаше градината.
XCIV
Поява на божеството, което придава цвят на нещата.
Стига тази жена да си тръгне, и всички неща ще се променят. Какво е спечеленото за деня, ако вече не служи да разхубави другия ден? Ти мислеше, че можеш да го използваш, за да проумееш, и ето че вече няма нищо за проумяване. Какво е твоят сребърен съд, ако вече няма чайна церемония с нея преди любовта? Какво е чемширената флейта, окачена на стената, ако нея вече я няма, за да й пееш? Какво са дланите на ръцете ти, ако вече не служат да поемат тежестта на лицето, когато заспива? Ето че приличаш на дюкян, където не би имало друго, освен предмети за продан и които изобщо не са получили място у нея и, значи, у тебе. Всеки със свой етикет, с надежда да оживеят.
Същото е с часовете на деня, които вече не са очакване на една лека стъпка, после на една усмивка на вратата ти, а тази усмивка е питата мед, приготвена от любовта в мълчание далеч от теб, с която ще се наситиш. Които вече не са часове на сбогуването, когато се налага да си тръгнем. Които вече не са часове на съня, когато възобновяваш желанието.
Вече няма храм, а разпилени камъни. И тебе вече те няма. И как би се отказал, даже да знаеш, че ще забравиш и ще съградиш друг храм, защото такъв е животът, че някой ден тя пак ще вземе този съд, този килим от дълговлакнеста вълна и тези часове сутрин, обед и вечер, и пак ще придаде смисъл на постигнатото от тебе, и пак ще придаде смисъл на умората ти, и пак ще те накара да се почувствуваш близо или далеч, да усещаш, че се приближаваш, отдалечаваш, губиш или отново намираш нещо. Защото сега, когато тя вече не служи за ключов камък на свода, ти не се приближаваш, нито се отдалечаваш, нито губиш, нито отново намираш, нито удължаващ, нито отсрочваш каквото и да било на света.
Защото ако вярваш, че си в допир с нещата и можеш да ги вземаш и да ги пожелаваш, и да се отказваш от тях, и да им възлагаш надежди, и да ги разбиваш, и да ги разпиляваш, и да ги завладяваш, и да ги притежаваш, ти грешиш, защото вземаш, задържаш, притежаваш, изгубваш, намираш отново, възлагаш надежди, желаеш единствено светлината, която им е дадена от тяхното слънце. Защото не съществува мостче между теб и нещата, а между теб и невидимите лица, които са от света на Бога, на империята или на любовта. И ако те виждам в морето, моряко, причината е едно лице, превърнало отсъствието в съкровище, завръщането, за което разказват старинните песни на галерите, приказките за вълшебни острови и за тамошните коралови рифове. Защото, казвам ти, за теб песента на галерите изпълва песента на вълните даже когато вече не съществуват галери, и кораловите рифове обагрят с цвета си цвета на залезите над водите, даже ако твоите платна никога не те отведат дотам. И корабокрушенията, за които са ти разказвали, вплитат своя траурен марш за погребването на мъртвите в жалбите на морето край отвесните крайбрежни скали, даже ако никога не ти се случи да потъваш. — В противен случай, какво щеше да правиш, освен да се прозяваш, докато теглиш сухи корабни въжета, а сега ето те кръстосал ръце на гърдите си, обширен като морето. Защото не познавам нищо, което в началото да не е било лице или цивилизация, или съграден храм за сърцето ти.
И затова ти не искаш да се откажеш от самия себе си, когато, живял твърде дълго от една любов, вече нямаш друг смисъл.
Ето защо затворническите стени не могат да зазидат оня, който обича, тъй като той е от една империя, която не се гради от нещата, а от смисъла на нещата, и нехае за стените. И щом някъде тя съществува, дори спяща и като че ли мъртва, без да му служи за нищо в момента, и даже да издигнеш тези крепостни стени между нея и него, ето че мълчаливо и скришом в мисълта си тя черпи сили. И ти не би могъл да ги разделиш.
Същото е с всяка поява, породена от божествения възел, който свързва нещата. Лишен ли си от него, ти не можеш нищо да получиш от тази, която само желаеш и която те раздразва в безсънната ти нощ, не повече, отколкото твоето куче, ако е гладно, от картинката на месо, защото не се е родил богът, който води началото си от мисълта и преодолява стените. Ала аз ти го казах по повод на господаря на имението, който се разхожда по изгрев из влажните нивя. Нищо от имението не му служи в момента. Той вижда само един изровен път. И все пак не прилича на някой друг, а е благороден по сърце. Така е и с оня, който е часовой на империята и не получава нищо от нея, освен един път за обход, постлан с гранит под звездите. Той крачи напред-назад, застрашен в плътта си. Познаваш ли нещо по-окаяно от него — затворник в затвор от сто крачки? Натежал от оръжия, наказван с тъмница, ако подвие крак, и със смърт, ако заспи. Вкочанен от мраза, подгизнал от дъжда, обгорен от пясъка, той няма какво друго да очаква, освен някоя пушка, която се прицелва в мрака на линията на сърцето му. Познаваш ли нещо по-отчайващо? Кой просяк не е по-богат със свободата на постъпката си и с гледката на хора, в която се потапя, и с правото си да се разсейва наляво-надясно?