Но съществуват много ъгли, под които могат да се видят нещата. И ако аз избера планината, която разделя хората съобразно с правото им на запаси, вероятно е да се разгневя в съгласие с моята справедливост. Но е вероятно също така моята справедливост да е различна от друга планина, която другояче би разделила хората. И аз бих искал да бъде въздадена всяка справедливост. Затова наредих да наблюдават хората.
(Защото изобщо не съществува една справедливост, а безкрайно много на брой. И аз мога добре да извърша възрастово деление, за да възнаградя моите генерали, като направя така, че да растат почестите и задълженията им. Но също мога да им разреша почивка, която се увеличава с годините, като ги разтоваря от задълженията им и ги възложа на млади плещи. И мога да съдя от гледна точка на империята. И мога да съдя съгласно с правата на отделната личност или, през нея, против нея, с оглед на човека.)
И ако, вземайки под внимание йерархията в моята армия, държа да преценя нейната справедливост, ето че се оказвам хванат в мрежа от неразрешими противоречия. Защото съществуват заслугите, способностите, благото на империята. И винаги ще намеря скала с неоспоримо качество, която ще ми докаже грешката ми в зависимост от някоя друга. Следователно малко ме смущава, че някой ми посочва наличието на очевиден устав, съгласно който решенията ми са чудовищни, знаейки предварително, че каквото и да направя, ще бъде така, и че е важно малко да се претегли, малко да се помогне на истината да узрее, за да я постигнем не в думите, а в тежестта й.
(Тук може да се говори за силовите линии.)
CXV
Следователно смятах за безполезно да вниквам в моя град от гледна точка на облагодетелствуваните. Защото всички могат да бъдат подложени на критика. И проблемът ми изобщо не се състоеше в това. Или по-точно, така поставен, минаваше на втори план. Понеже желая облагодетелствуваните да бъдат облагородени, а не покварени от ползването на благата. Но за мен е важно преди всичко лицето на моя град.
И тъй тръгнах да се разхождам, придружен от един лейтенант, който задаваше въпроси на минувачите.
— С какво се занимаваш? — питаше той случайно срещнатите един по един.
— Аз съм дърводелец — отговаряше този тук.
— Аз съм земеделец — отвръщаше друг.
— Аз съм ковач — казваше трети.
— Аз съм пастир — додаваше четвърти.
Или дълбая кладенци. Или лекувам болните. Или пиша вместо тези, които не могат да пишат. Или съм касапин. Или изковавам подноси за чай. Или тъка платна. Или шия дрехи. Или…
И ми ставаше ясно, че тези хора работят за всички. Защото всички ползват домашни животни, вода, лекарства, дъски, чай и дрехи. И никой не потребява прекалено много за свои собствени нужди, тъй като ти се храниш веднъж и се лекуваш веднъж, обличаш се веднъж, веднъж пиеш чай, веднъж пишеш писмата си и спиш в едно легло в една къща.
Но се случваше някой от тях да ми отговори:
— Аз градя дворци, аз шлифовам диаманти, аз правя каменни статуи…
И тези тук несъмнено не работеха за всички, а само за неколцина, тъй като продуктът на дейността им не беше делим.
И наистина, ако наблюдаваш този, който работи една година, за да изрисува своята ваза, как би разпределил такива вази на всички? Защото един човек работи за мнозина в града. Има жени, болни, сакати, деца, старци и тези, които днес си почиват. Има също служители на империята, които не произвеждат предмети: войници, жандарми, поети, танцьори, губернатори. И при това те наравно с другите потребяват, обличат се, обуват се, хранят се, пият и спят в едно легло в една къща. И понеже те не заменят предмети срещу предметите, който потребяват, налага се ти да откраднеш тези предмети от хората, които ги произвеждат, за да задоволиш нуждите и на тези, които не ги произвеждат. И никой човек, застанал зад тезгяха в работилницата си, не може да твърди, че потребява всичко произведено. Следователно има предмети, за които не можеш да твърдиш, че се раздават на всеки, защото не би имало кой да ги изработи.
И все пак не е ли важно това, че подобен род предмети са замислени и изработени, понеже те са разкошът, цветът и смисълът на твоята цивилизация? И че точно предметът, който има стойност и е достоен за човека, е този, който е струвал много време. И в това е смисълът на диаманта, в него е вложена година труд, който създава сълза с големината на нокът. Или капката парфюм, извлечена от цяла гальота с цветя. И какво значение има за мен съдбата на сълзата и на капката парфюм, щом предварително знам, че те не могат да се разпределят между всички, и също знам, че една цивилизация се основава не на съдбата на предмета, а на създаването му?