CXX
Стори ми се много важно, че не ти е достатъчно да гледаш, за да виждаш. Тъй като от високата си тераса аз им показвах имението и очертанията му и те клатеха глава, казвайки: „Да, да…“ Или нареждах да им отворят манастира, обяснявах им правилата и те тайно се прозяваха. Или пък им показвах архитектурата на новия храм, скулптурата или картината на някой скулптор и някой художник, които бяха постигнали нещо все още необичайно. И те веднага се извръщаха. Всичко, което би могло да порази сърцето на някой друг, ги оставяше безразлични.
И си казвах:
„Тези, които умеят да се докоснат през нещата до божествения възел, който ги свързва, не разполагат постоянно с тази власт. Душата е потопена в сън. Още повече — необучената душа. Как да храниш надежда за тях, че откровението ще ги порази като гръм? Защото срещат мълнията единствено тези, които получават в нея своето разковниче, понеже те очакваха това лице напълно изградени, за да ги възпламени. Същото е с човека, когото съм разкрепостил за любовта, приучвайки го към молитва. Аз така добре съм го изградил, че има усмивки, които за него ще са като мечове. Ала другите ще познаят само желанието. Ако съм ги приспивал с легендите на Севера, където прелитат лебеди и сиви ята диви патици, и викове, които изпълват простора, тъй като Северът, стегнат от мраза, се изпълва от един-единствен вик като храм от чер мрамор, тогава тези тук са подготвени за сивите очи и усмивката, която гори отвътре като светлината на тайнствена странноприемница в снега. И аз ще ги видя поразени в сърцето от нея. Но онези, които идват от знойните пустини, не трепват от тази форма на усмивка.“
Ако съм те изградил подобен на другите в детството, ти ще откриеш същите лица, както хората от твоя народ, ще изпиташ същата любов и ще можете да общувате. Защото вие общувате не един с друг, а посредством божествените възли, които свързват нещата, и е важно те да са еднакви за всички.
И когато казвам „еднакви“, нямам предвид да се създаде такъв ред, който е само отсъствие и мъртвило, като наредените в редица камъни или маршируващите в крак войници. Казвам, че съм ви приучил да разпознавате едни и същи лица, и така да изпитвате една и съща любов.
Защото сега зная, че да обичаш значи да разпознаваш и да познаеш лицето, отгатнато през нещата. Любовта е единствено познаване на боговете.
Когато ти е дадено, чрез милосърдието към хората, да обхванеш за един миг имението, скулптурата, поемата, империята, жената или Бога в тяхната цялост, аз наричам „любов“ този прозорец, току-що отворил се в тебе. И казвам, че е мъртва любовта ти, ако за теб вече не съществува друго освен съчетание. И същевременно това, което ти е предадено по сетивен път, не се е променило.
И затова казвам също, че тези, които са се отказали от боговете, вече са неспособни да общуват, освен по животински само за практични цели: подслонен добитък.
Затова е важно да бъдат приобщени хората, които идват при мен и гледат, без да виждат. Защото само тогава те ще се просветлят и душите им ще станат широки. И само тогава те ще бъдат голи. Тъй като извън търсенето на насита за стомаха ти, какво би пожелал или къде би отишъл и откъде би се зародила пламенността на удоволствието ти?
Да приобщиш значи да обърнеш човека към боговете, за да ги види.
Ала аз нямам мостче, което да ми позволи да се разтълкувам пред теб. Ако гледаш полето и с насочения си бастун ти очертая моето имение, аз не мога да ти предам любовта си с толкова посредствено движение, понеже би било прекалено лесен начин да се развълнуваш. И в дни на униние ти би отишъл в планините да развъртиш бастун, за да се въодушевиш.
Аз мога само да изпитам върху теб моето имение. И затова вярвам в делата. Тъй като винаги съм считал за лекомислени или слепи хората, които различават мисълта от действието. Различават се идеите, които са мисли, превърнати в пазарска стока.
Тъй че ще ти поверя каруца и волове или поне бухалка за очукване на зърното. Или наглеждането на майсторите на кладенци. Или брането на маслините. Или празнуването на сватбите. Или погребването на мъртвите. Или каквото и да е, което те заставя да се вградиш в невидимата конструкция и те подчинява на силовите й линии, и тези силови линии ще направят този жест лесен за теб, а другия — труден.
Ти ще срещнеш задължения и забрани. Защото това поле е непригодно за обработка, но не и другото. Този кладенец ще спаси селото, а другият ще го разболее. Тази девойка е за женене и селото й ще се превърне в химн. Но другото село оплаква своя покойник. И когато теглиш на една страна, цялата рисунка идва към теб. Защото орачът пие. И майсторът на кладенци омъжва дъщеря си. И булката яде хляба на първия и пие водата на втория, и всички празнуват същите празници, молят се на същите богове, оплакват по същия начин мъртвите. И ти ставаш такъв, каквито стават хората в това село. После ще ми кажеш какъв човек се е родил в тебе. И ако той изобщо не ти харесва, само тогава ще отречеш моето село.