И аз не познавам нищо в света, което в началото да не е церемониал. Защото ти няма какво да очакваш от катедрала без архитектура, от година без празници, от лице без пропорции, от армия без устави, нито от родина без обичаи. Няма да знаеш какво да правиш с твоите разхвърляни материали.
Защо би ми казал, че тези разхвърляни предмети са реалност, а церемониалът е илюзия? Тъй като самият предмет е церемониал за своите части. Защо армията според теб би била по-малко реална, отколкото някой камък? Но аз нарекох „камък“ определен церемониал на прашинките, от които той е съставен. И „година“ церемониалът на дните. Защо годината би била по-малко реална от камъка?
Тези тук бяха открили само отделните личности. И наистина добре е отделните личности да живеят в благоденствие, да се хранят, да се обличат и да не страдат прекомерно. Но те умират за същността и вече са само разхвърляни камъни, ако ти не установиш в твоята империя церемониал на хората.
Защото в противен случай човекът е нищо. И ти не ще оплакваш брат си, ако умре, както кучето не оплаква друго куче от същото котило, когато се удави. Ала ти също не ще се зарадваш от завръщането на брат си. Защото завръщането на брата трябва да бъде част от храм, който се разхубавява, а смъртта на брата — срутване в храма.
И при берберските изгнаници аз никога не забелязах да оплакват мъртвите.
Как ще съумея да ти дам доказателство за това, което търся? Вече става дума за предмет, който говори не на сетивата, а на духа. Логиката принадлежа на етажа на предметите, а не на етажа на възела който ги свързва. Тук аз вече нямам език.
Виждал си как безоките гъсеници се отправят към светлината или се изкачват по дървото. И ти, който ги наблюдаваш като човек, определяш за себе си към какво се стремят те. Стигаш до заключението: „Светлина“ или „Връх“. Но те не го знаят. Така и ти, ако получиш нещо от катедралата ми, от годината ми, от лицето ми, от родината ми, за теб това е твоята истина и малко се интересувам от твоя вятър от думи, който е подходящ само за предметите. Ти си гъсеница. Изобщо не разбираш какво търсиш.
Тъй че ако от катедралата ми, от годината ми, от империята ми ти излизаш разхубавен, придобил святост или нахранен с някаква невидима храна, аз ще си кажа: „Ето една хубава катедрала за хората. Една хубава година. Една хубава империя.“ Дори и да не зная откъде да гледам внимателно, за да разбера причината.
Като гъсеницата аз просто намерих нещо, което е за мен. Както слепец през зимата, който търси огъня с дланите си. И го намира. И оставя бастуна си, и присяда край него, кръстосал нозе. Макар че нищо не знае за огъня по начина, по който ти, зрящият, знаеш. Той е намерил истината за своето тяло, защото ще забележиш, че вече няма да мръдне от мястото си.
И ако ти упрекваш моята истина, че не е никаква истина, ще ти разкажа за смъртта на единствения истински геометър, моя приятел, който ме помоли да му помогна, когато се готвеше да умре.
CXXVI
Отидох при него с бавната си походка, защото го обичах.
— Геометре, приятелю мой, ще моля Бог за тебе.
Но той бе уморен, понеже беше страдал.
— Не се безпокой за тялото ми. Кракът ми е безчувствен и ръката ми е безчувствена, и ето ме като старо дърво. Остави дърваря да си свърши работата…
— За нищо ли не съжаляваш, геометре?
— За какво бих могъл да съжалявам? Пазя спомена за здрав крак и здрава ръка. Ала целият живот е раждане. И човек се приема такъв, какъвто е. Съжалявал ли си някога за ранното си детство, за юношеството или за зрелостта си? Тези съжаления са вопли на лош поет. В това няма съжаление, а тиха меланхолия, която не е страдание, а ухание в съсъда с изветряло питие. Разбира се, оплакваш окото си в деня, в който го изгубиш, защото всяко преображение е болезнено. Но няма нищо прочувствено в това да се разхождаш в живота само с едно око. И съм виждал слепците да се смеят.
— Човек може да си спомни щастието си…
— И къде виждаш в това страдание? Наистина виждал съм някой да страда от заминаването на жената, която обича и която за него беше смисъл на дните, на часовете и на нещата. Защото рухваше неговият храм. Но изобщо не съм виждал да страда другия, който, след като бе познал самозабравата на любовта, а после бе разлюбил, е изгубил огнището на удоволствията си. Същото е с този, който е бил развълнуван от поемата, после поемата го е отегчила. Къде виждаш той да страда? Духът е сънен и човека вече го няма. Защото досадата не е съжаление. Да съжаляваш за любовта също е любов… и ако вече няма любов, няма и съжаление за любовта. Ти вече не срещаш друго, освен онова отегчение, което е от етажа на нещата, понеже те нямат какво да ти дадат. Или пък материалите, градили моя живот, рухват в мига, в който техният ключов камък си отива, и това е страданието на преображението, и как бих го познал? Тъй като единствено сега ми се разкриват истинският ключов камък и истинското значение и че те никога не са имали повече смисъл, отколкото имат. И как бих познал отегчението, щом като има построено светилище, завършено и най-сетне осветено за очите ми?