Затова не спестявай критиките си от страх да не засегнеш суетата ми, понеже не съм тщеславен. Суетата няма никакъв смисъл, тъй като не става въпрос за мен, а за това лице.
Окаже ли се обаче, че това лице те е променило, като е пренесло нещо в душата ти, не се въздържай да го изразиш от страх да не накърниш скромността ми. Понеже не съм скромен. Ставаше дума за стрелба, чийто смисъл ни превъзхожда, ала е добре да вземем участие в нея. Аз като стрела, ти като мишена.
CXXX
Когато умра.
„Господи, ида при теб, защото в твое име съм орал. На теб се пада да засееш.
Аз излях тази вощеница. На теб се пада да я запалиш.“
„Аз съградих тоя храм. На теб се пада да населиш безмълвието му.“
„Защото пленяването не е за мен: аз само приготвих капана. Постъпих така, за да се одухотворя. И изградих човек съгласно божествените ти силови линии, за да проходи. На теб се пада да си послужиш с талигата, ако намираш в нея твоята слава.“
От върха на крепостните стени въздъхнах дълбоко. „Сбогом, мой народе, мислех си. Аз изчерпах обичта си и отивам да спя. Все пак съм непобедим, както е непобедимо семето. Още не съм изразил всички черти на лицето си. Но да сътвориш не означава да изкажеш. Напълно съм изразил себе си, щом съм издал точно този звук, а не друг. Щом съм заел тази поза, а не друга. Щом съм сложил в тестото тази мая, не друга. Всички вие сте родени от мен, понеже потрябва ли да избирате как да постъпите, ще срещнете невидимия наклон, който ще ви накара да развивате моето дърво и да се самопостигнете съгласно моите принуди.
Вие несъмнено ще се почувствувате свободни, когато умра. Но свободни да се устремите към морето като реката или да паднете като хвърления камък.“
„Превърнете се в клони. Отрупайте се в цвят и завържете плод. Ще ви оценят наесен.“
„Любими мой народе, бъди верен от поколение на поколение, ако съм умножил наследството ти.“
И докато се молех, часовоят крачеше напред-назад. И аз размишлявах.
„Моята империя ми поверява будни часовои. Така аз запалих този огън, който се превръща у часовоя в пламък на бдителността.“
„Хубав е войникът ми, щом не спи…“
CXXXI
Защото аз преобразявам света за вас, както детето своите три камъчета, ако им придам различни стойности и им отредя друга роля в играта. И действителността за детето не се съдържа нито в камъчетата, нито в правилата, които са само благоприятен капан, а единствено в пламенното усърдие, породено от играта. И то преобразява камъчетата в замяна.
И какво щеше да правиш с твоите предмети, с твоята къща, с твоята любов и с шумовете за ушите ти, и с образите за очите ти, ако те не се превръщат в материали за моя невидим дворец, който ги преобразява?
Ала тези, които не намират никакво удоволствие в притежаваните предмети поради липса на империя, която да ги одухотвори, се настройват срещу самите предмети. „Как става така, че богатството не ме обогатява?“, оплакват се те и изчисляват, че трябва да го увеличат, защото съвсем не е достатъчно. И накупуват други, които още повече ги задръстват. И ето че се ожесточават в отегчението си. Не знаят, че търсят нещо друго, тъй като не са го срещали. Срещали са някого, който е изглеждал тъй щастлив, четейки своето любовно писмо. Те се надвесват над рамото му и видели, че радостта му извира от черни букви върху бяла страница, заповядват на робите си да се упражняват на бяла страница в хиляди съчетания на черни знаци. И ги бият заради несполучливия талисман, който прави човека щастлив.
Защото у тях няма нищо, което заставя предметите да откликват един на друг. Те живеят в пустинята на своите безразборно разхвърляни камъни.
Ала идвам аз и с тях съграждам храм. И същите камъни ги изпълват с блаженство.
CXXXII
Защото аз изострях чувствителността им към смъртта. Без да съжалявам за това. Тъй като така те ставаха по-чувствителни към живота. Но ако установявах в твоя край правото на първородния син, ти би открил в него, разбира се, повече основания да мразиш, ала в същото време и да обичаш и да оплакваш брат си. Дори когато съгласно моя закон той те ограбваше при унаследяването. Понеже в такъв случай умира големият брат, което има смисъл, и отговорният, и водачът, и полюсът на племето. А ако ти умреш, той оплаква овчицата си, оня, на когото е помагал, оня, когото е обичал да обича, оня, когото съветвал вечер под лампата.
Но ако ви бях направил свободни и равни един на друг, смъртта нищо не ще променя и вие няма да плачете. Наблюдавал съм го при воините ми по време на битка. Другарят ти е мъртъв и все пак нищо не се е променило много. Той е заместен начаса от някой друг. И ти наричаш „воинска доблест“, „доброволна саможертва“ и „мъжествено благородство“ сдържаното си отношение към смъртта. И отказа си да пролееш сълзи. Но с риск да предизвикам възмущението ти, ще ти кажа: „Ти не плачеш, защото нямаш причини да плачеш.“ Навярно той ще умре по-късно, когато дойде мирът. Днес до теб постоянно има някой отляво и друг някой отдясно, който се прицелва с пушката си. Ти нямаш свободно време да попиташ човека какво е способен да даде сам. Нещо, подобно на закрилата на твоя по-голям брат. Защото каквото дава единият, ще го даде и другият. Билярдните топки в торбата не оплакват отсъствието на една топка, понеже торбата е пълна с подобни топки. За този, който умира, ти просто казваш: „Нямам време… той ще умре по-късно.“ Но той вече няма да умре, тъй като свърши ли войната, живите също ще се разпръснат. Така ще се разпадне фигурата, която сте образували. Живите ще заприличат на мъртвите. Отсъстващите ще са като мъртви и мъртвите — като отсъстващи.