Но не мисли, че съм ти казал да култивираш желанията си. Защото няма ли движение, няма и силови линии. И ако кладенецът е близо до теб, ти, разбира се, го желаеш, когато умираш от жажда. Но ако поради някаква причина той остава недостъпен за теб и не можеш нито да получиш нещо от него, нито да му отдадеш, той сякаш не съществува. Същото е при случайно срещнатата жена на улицата, която не може да представлява нищо за теб. По-далечна, въпреки разстоянието, отколкото ако живееше в друг град и беше омъжена другаде. Аз я преобразявам за теб, ако я превърна в част от обтегната структура и ако ти можеш да си помечтаеш, например да напредваш към нея в нощта, понесъл стълба към прозореца й, за да я отвлечеш, да я метнеш на коня си и да й се насладиш в убежището си. Или ако си войник, а тя — кралица, да можеш да храниш надежда, че ще дадеш живота си за нея.
Жалка и оскъдна е радостта ти, извличана от измислени за развлечение фалшиви структури. Понеже обичаш ли този диамант, щеше да ти е достатъчно да вървиш към него с малки крачки и все по-бавно, за да живееш вълнуващ живот. Но ако бавният ти ход към диаманта е част от обред, който те завладява и възпира да ускориш темпото, ако наблягайки с всички сили срещу него, срещаш пречките ми, които ти запрещават да напредваш по-бързо, ако достъпът ти до диаманта не е нито напълно възпрепятстван — с което би загубил смисъл за теб, превръщайки се в ефимерно зрелище, — нито лесен, понеже не би извлякъл нищо от теб, нито затруднен чрез глупава измислица — което щеше да бъде карикатура на живота, — а просто част от мощна структура и пораждаща многобройни достойнства, тогава: ето те богат. И аз не познавам друго, освен неприятеля ти, за да ти го създаде, и не откривам тук нищо изненадващо, понеже просто казвам, че трябват двама, за да се воюва.
Защото твоето богатство е да копаеш кладенци, да стигаш до почивния ден, да добиваш диаманти и да спечелваш любовта.
Но не да притежаваш кладенци, почивни дни, диаманти и свобода в любовта. Също не и да ги желаеш, без да се домогваш до тях.
И ако противопоставяш желанието на притежанието като думи, които си показват език едни на други, ти нищо не разбираш от живота. Тъй като твоята човешка истина доминира над тях и тук няма нищо противоречиво. Необходимо е тоталното изразяване на желанието и да срещаш не абсурдни препятствия, а самото препятствие на живота, другия танцьор, който е съперник — и тогава има танц. В противен случай си също толкова глупав, колкото оня, който играе на ези-тура срещу себе си.
Ако моята пустиня беше пребогата на кладенци, редно е да дойде повеление от Бог, което да запрети няколко от тях.
Тъй като създадените силови линии трябва да доминират от по-високо над теб, за да откриваш в тях своите наклони, напрежения и постъпки, но трябва — понеже всички те не са еднакво добри — да приличат на нещо, което не ти е дадено да разбираш. Затова казвам, че съществува церемониал на кладенците в пустинята.
Тъй че не очаквай нищо от щастливия остров, който за теб е завинаги струпан запас като жътвата на повалените кегли. Понеже тук ти би се превърнал в мрачен добитък. Въобразяваше си, че съкровищата на твоя остров откликват едно на друго, а веднъж достигнал ги, ти навяват скука, и ако поискам те да намерят отклик в сърцето ти, ще ти измисля пустиня и ще ги разпределя в пространството съгласно линиите на едно лице, което не ще бъде от естеството на нещата.
А пожелая ли да спася за теб твоя остров, ще ти подаря церемониал на съкровищата на острова.
CXXXVI
Поискаш ли да ми говориш за застрашено от смърт слънце, кажи ми „октомврийско слънце“. Понеже то вече отслабва и пренася у теб това остаряване. Но „ноемврийско“ или „декемврийско слънце“ привлича вниманието към смъртта и виждам как ми правиш знак. И не можеш да ме заинтригуваш. Тъй като тогава от теб ще получа не вкуса на смъртта, а вкуса на белега на смъртта. А не това беше преследваният обект.
Ако думата надига глава в средата на изречението ти, отсечи й главата. Защото не става въпрос да ми показваш една дума. Изречението ти е капан. И аз изобщо не искам да виждам капана.
Понеже ти се заблуждаваш относно обекта на преноса, мислейки, че можеш да го изкажеш. В противен случай би ми казал: „меланхолия“, и аз щях да стана меланхоличен, което наистина е прекалено лесно. И действително у теб заработва слаб инстинкт към мимикрия, който те кара да заприличаш на онова, което казвам. Кажа ли: „гнева на вълните“, ти си смътно обезпокоен. А щом ти кажа: „воин, заплашен от смърт“, си смътно разтревожен за моя воин. По навик. И въздействието е повърхностно. Единственото, което има стойност, е да те отведа там, откъдето ще видиш света такъв, какъвто аз пожелах.