Голямата ти грешка е да ограничиш вярата си до продължителността на един човешки живот. Защото на кого или на какво ще повери себе си човекът, когато умира? Потребен ми е бог, който да ме приеме.
И да умра сред простите неща, които продължават да съществуват. И маслиновите ми дръвчета на следващата година ще завържат плод за синовете ми. И ето ме спокоен в часа на смъртта.
CXLIII
Все повече ми се разкриваше, че не трябва да слушаме хората, за да ги разбираме. Защото там, пред очите ми, в града, те нямат ясна представа за града. Мислят се за архитекти, зидари, жандарми, свещеници, тъкачи на лен; вярват, че са отдадени на интересите си или на щастието си и не усещат любовта си, както не усеща любовта си оня, който се лута из къщи, изцяло погълнат от разправиите на деня. Денят е време за семейните сцени. Ала през нощта мъжът, който се е препирал, отново намира любовта, тъй като любовта е по-голяма от този вятър от думи. И той се облакътява на прозореца под звездите, отново поел отговорност за спящите, за утрешния хляб, за съня на съпругата там до него, тъй крехка, деликатна и тленна. Любовта — човек не мисли за нея. Нея просто я има.
Ала този глас говори само в безмълвието. И както вместо дома ти, така и вместо града. И както вместо града, така и вместо империята. Настава необикновена тишина и виждаш твоите божества.
И никой не ще знае в дневния живот, че е готов да умре. И думите, говорещи му за града другояче, освен чрез образа на неговия интерес или щастие, ще се сторят фалшиво патетични, понеже не ще знае, че те са последица от града. Нищожен език за нещо прекалено голямо.
Но изкачиш ли се над града и направиш ли крачка назад във времето, за да видиш неговия ход, през човешкия смут, през егоизма и кипежа ще откриеш бавния и спокоен ход на кораба. Понеже завърнеш ли се след няколко века да видиш следата, оставена от хората, ще я откриеш в поемите, в каменните скулптури, в правилата на познанието и в храмовете, които още ще стърчат над пясъка. Полезното ще се е заличило и стопило. И ще разбереш, че онова, което наричаха „интерес“ или „вкус към щастието“, е било само слабо отражение на нещо велико.
Човекът, за когото говорих, ще е продължил пътя си.
Същото е с моята войска при стануване. Утре сутринта сред горещия пясъчен вятър ще я хвърля срещу неприятеля. И врагът ще се превърне в пещ за нея, която ще я претопи. И ще потече кръвта й, и от саблен удар ще намерят своя край в светлината хиляди лични щастия, унищожени от този момент нататък, хиляди несправедливо накърнени интереси. И все пак моята войска няма да познае бунта, тъй като нейният ход не е ходът на един човек, а изобщо на човека.
И все пак, знаейки, че утре тя ще приеме да умре, ако поема тази вечер с бавната си походка, в мълчанието на моята обич, сред шатрите и огньовете на стана и се вслушам в разговорите на хората, няма да чуя гласа на оня, който приема смъртта.
Ала тук ще се подиграват с кривия ти нос. Там ще се препират за четвърт кило месо. И онази група наклякали мъже ще настръхне от дръзки думи, които ще ти се сторят оскърбителни за предводителя на войската. И кажа ли на някого, че е опиянен от саможертвата, ще го чуеш да ти се смее в лицето, решил, че си твърде надут и малко го цениш, а той има много по-високо мнение за себе си и няма намерение, нито подобава на съвестта и достойнството му да умира за ефрейтора си, който не притежава качества, за да приеме такъв подарък от него. И все пак утре той ще умре за своя ефрейтор.
Никъде няма да срещнеш това възвишено лице, което посреща без страх смъртта и се отдава на любовта. И ако си се хванал на вятъра от думи, ще се върнеш бавно към неговата шатра с вкуса на поражението върху устните. Тъй като тези там се подиграваха и критикуваха войната и ругаеха командирите. И несъмнено ти си видял миячите на палубите, събирачите на платната и ковачите на гвоздеи, но ти е убягнал — понеже си късоглед и забил нос в него — величественият кораб.
CXLIV
Все пак тази нощ отидох да посетя моите затвори. И там открих, че за да ги подбере и хвърли в тъмницата, жандармът по необходимост беше отделил само тези, които показваха устойчивост, не правеха компромиси, не се отричаха от очевидността на своята истина.
И оставаха на свобода онези, които се отричаха и мамеха. Спомни си думите ми: Каквато и да е полицейската цивилизация и каквато и да е твоята, проверката на жандарма, ако той притежава власт да съди, издържа единствено оня, който е низък. Защото всяка истина, каквато и да е тя, щом е истина на човек, а не на глупав логик, е порок и грешка за жандарма. Той иска от теб да си човек на една книга, на един човек, на една-единствена формула. Присъщо е на жандарма да строи кораба, като се мъчи да премахне морето.