CXLV
Уморих се от думи, които си показват език едни на други, и съвсем не ми изглежда абсурдно да търся качеството на моята свобода в качеството на моята принуда.
Както качеството на любовта на човека — в качеството на смелостта му във война.
Както качеството на разкоша му — в качеството на неговите лишения.
Както качеството на радостите му в живота — в начина, по който приема смъртта.
Както качеството на равенството му, което ще нарека „обединение“ — в качеството на неговата йерархия.
Както качеството на потребяването на благата — в качеството на отказа му от същите тези блага.
Както качеството на личното му достойнство — в качеството на пълното му подчинение на империята.
Защото кажи ми, щом настояваш да го облагодетелствуваш, какво е човек, когато е сам? Видях го при моите прокажени.
И кажи ми, щом настояваш да я облагодетелствуваш, какво е една свободна и охранена човешка общност? Видях я при моите бербери.
CXLVI
А на тези, които не разбираха моите принуди, отговорих:
— Вие приличате на детето, което познава само една форма на делва и приело я за абсолютна, не разбира по-късно, ако смени жилището си, защо истинската делва от дома му е била деформирана и изкривена. Така и ти, виждайки в съседната империя да изковават човек, различен от теб, който чувствува, мисли, обича, тъгува и мрази по различен начин, се питаш защо там деформират човека. Оттам идва твоята слабост, понеже никога няма да спасиш архитектурата на храма си, ако не знаеш, че тя е крехък рисунък и е победа на човека над природата. И че някъде има подпорни греди, стълбове, арки и колони, за да я крепят.
И не усещаш тегнещата над теб заплаха, понеже в чуждото творение виждаш само резултата от краткотрайно заблуждение, и не разбираш, че е застрашен навеки да изчезне един човек, който никога вече няма да се роди отново.
Мислеше, че си свободен и се възмущаваше, когато ти говорех за моите принуди. В действителност те не изхождаха от някакъв видим жандарм, а бяха още по-непреодолими поради това, че са незабележими както вратата в стената, която въпреки че те заставя да заобиколиш, за да излезеш, не ти се струва оскърбление към свободата ти.
Ала поискаш ли да видиш появата на силовото поле, което създава устоите ти и те принуждава се движиш и да чувствуваш, мислиш, обичаш, тъгуваш и мразиш по такъв начин, а не по друг, разгледай внимателно корсета му около твоя съсед, там, където то започва да действа и тогава ще можеш да го усетиш.
В противен случай то ще остане завинаги непознато за теб. Тъй като падащият камък не усеща на силата, която го тегли надолу. Един камък тежи само неподвижен.
Тъкмо когато се съпротивяваш, ти опознаваш онова, което те движи. И за понесения от вятъра лист вече не съществува вятър, както за освободения камък вече не съществува тежест.
И затова ти не виждаш удивителната принуда, която тегне над теб и би излязла наяве, както стената, само ако ти дойде наум например да опожариш града.
Както не се показва наяве по-обикновената принуда на езика ти.
„Всеки кодекс е принуда, но невидима.“
CXLVII
Проучих книгите на князете, издадените от империите укази, обредите в различните религии, погребалните, сватбените и рождествените церемонии, както при моя народ, така и при другите народи, и тези, свързани с настоящето, и тези, свързани с миналото, като се мъчех да отгатна прости отношения между хората по особеностите на душата им и законите, които са били издадени, за да създадат устоите им, да ги управляват и увековечават, и не успях да ги открия.
И все пак, когато имах работа с хора, дошли от съседната империя, където властва определен церемониал на пожертвованията, аз го откривах с букета му, с аромата му и с присъщия му начин да обича или да мрази, защото няма любови или омрази, които си приличат. И имах правото да се запитам как е възникнал и да си кажа: „Как е станало така, че този обред, който сякаш няма нищо общо с любовта, нито е ефикасен, нито й въздейства, тъй като е свързан с отдалечена от нея област, поражда тази любов, а не някаква друга? Къде се крие всъщност връзката между действието и градските крепостни стени, които ръководят действието, и тази особеност на усмивката, присъща на този тук, а не на съседа?“