През първата нощ, когато спах в Салтус, се бях събудил с мисълта, че се намирам в спалнята на учениците в нашата кула. Сега изпитах същото, но обратно — спях и сънувах, че тъмният лазарет с мълчаливите фигури и движещите се фенери не е нищо повече от халюцинация.
Седнах и се огледах. Чувствах се добре — всъщност даже по-добре, отколкото всеки друг път, но имах температура. Имах чувството, че горя отвътре. Рош спеше на едната си страна, червената му коса се беше разрошила, устата му бе полуотворена, а лицето — отпуснато и момчешко, без характерната умствена енергия зад него. През прореза в стената можех да видя, че в Стария двор е навалял нов сняг, без следи на хора или животни по него. Но се досетих, че некрополът вече е изпъстрен с множеството отпечатъци на малките същества, които намираха подслон там и бяха любимци на мъртвите и техни другари в игрите; бяха излезли да търсят храна и забавление в новата среда, предоставена им от Природата. Облякох се бързо и тихо, като поставях пръста си до собствените си устни, когато някой от учениците се размърдваше, и забързах надолу по стръмната стълба, виеща се около центъра на кулата.
Отне повече време от обикновеното и открих, че ми е трудно да преминавам от стъпало на стъпало. Винаги сме наясно с пречките на гравитацията, когато се катерим нагоре, и смятаме за естествено, че същата тази сила ще ни помага на слизане. Сега тази помощ бе изчезнала или почти изчезнала. Трябваше да полагам усилия при всяка стъпка надолу, като го правех така, че да попреча да не излетя нагоре, когато кракът ми се окаже на следващото стъпало. По онзи тайнствен начин, по който разбираме нещата в сънищата си, осъзнах, че кулите на Цитаделата най-сетне са излетели и пътуват отвъд кръга на Дис. Почувствах се щастлив от това осъзнаване, но все пак ми се искаше да отида до некропола и да подебна малко коатиси и лисици. Бързах надолу колкото можех, и изведнъж чух стон. Стълбището вече не се спускаше, както би трябвало, а водеше към някаква кабина, също както стълбата в замъка на Баландерс минаваше покрай стените на покоите му.
Това беше болничната стая на учителя Малрубиус. Учителите имаха право на просторни жилища, но тази беше много по-голяма от обикновена стая. Имаше два тесни прозореца — точно както си спомнях, но те бяха огромни — очите на планината Тифон. Леглото на учителя Малрубиус беше много голямо, но въпреки това се губеше в помещението. Над него се бяха навели две фигури. Макар дрехите им да бяха тъмни, с изненада открих, че не са одежди на членове на гилдията. Приближих и когато бях достатъчно близко, за да чувам тежкото дишане на болния, фигурите се изправиха, обърнаха се и погледнаха към мен. Бяха кюмианката и слугинята й Мерин, вещиците, които срещнахме върху гробницата в разрушения каменен град.
— А, сестро, ето те и теб — каза Мерин.
Тогава разбрах, че не съм ученикът Севериън, както си мислех. Бях Текла по времето, когато беше с неговия ръст, тоест, на тринадесет или четиринадесет години. Почувствах се съвсем объркана — не заради момичешкото си тяло или мъжките дрехи (които доста ми харесваха), а защото не го бях забелязала преди. Почувствах също, че в думите на Мерин има нещо магическо — което бяхме виждали и преди както Севериън, така и аз, но че тя по някакъв начин го е изместила на заден план. Кюмианката ме целуна по челото и след това избърса кръвта от устните си. Макар и да не каза нищо, разбрах, че в известен смисъл аз съм станала и войника.
— Когато спим, се преместваме от преходното във вечното — каза ми Мерин.
— А когато се събуждаме — прошепна кюмианката, — губим способността да виждаме отвъд настоящия момент.
— Тя никога не се събужда — каза Мерин.
Учителят Малрубиус се размърда и изстена. Кюмианката взе гарафа с вода от масата до леглото и наля малко в една чаша. Когато върна гарафата на мястото й, в нея помръдна нещо живо. Не знам защо реших, че е ундина. Отстъпих назад, но там се оказа Хетор — не по-висок от дланта ми, притиснал сивото си брадясало лице в стъклото.
Гласът му приличаше на писукане на мишка.
— Понякога, гонени от фотонните бури, от въртенето на галактиките по часовниковата стрелка и обратно на нея, летящи със светлината по тъмните морски дълбини, очертани от сребърните ни платна, нашите демонични огледални платна, мачтите ни, високи стотици левги и тънки като конец, като сребърни игли, бродиращи звездната светлина и самите звезди по черното кадифе на небето, и платната се изпълват с ветровете на Времето, което препуска покрай нас. Пяната, летящата пяна на Времето се хвърля на бреговете, където старите моряци вече не могат да държат костите си далеч от неуморната развълнувана вселена. Къде е тя? Къде е моята дама, другарката на душата ми? Изчезна през прииждащите приливи на Водолея, на Рибите, на Стрелеца. Няма я. Изчезна със своята малка лодка, зърната й са притиснати в черния кадифен капак, изчезна завинаги надалеч от митите от звездите брегове, от сухите плитчини на обитаемите светове. Тя сама си е кораб, тя самата е носовата украса на кораба си, тя е и капитанът. Боцмане, боцмане, готов за тръгване! Моряко, вдигни платното! Тя ни остави зад себе си. Ние я оставяме зад себе си. Тя е в минало, което никога не сме познавали, и в бъдеще, което не ще видим. Вдигни още платна, капитане! Вселената ни изпреварва…