— Това е вярно за всяка съвкупност, учителю — свих рамене аз. — Но, както казваш, може би за тях важи особено силно. Онова, което наричаш закостенялост, е ужасно — бездушие, което просто не може да се опише. Поотделно изглеждат обикновени мъже и жени, но заедно са като машина от дърво и камък.
Учителят Палемон стана, отиде до прозореца и погледна към гората от кули.
— Ние тук сме много закостенели — каза той. — Прекалено закостенели в гилдията, прекалено закостенели в Цитаделата. Това, че ти, който си бил обучен тук, си ги видял в такава светлина, говори много — те са по-малко гъвкави дори и от нас. Мисля, че независимо от тяхната наука, която впрочем може и да не е чак толкова развита, колкото предполагаш, хората от Общността ще бъдат по-способни да извлекат полза от новите обстоятелства.
— Ние не сме нито гъвкави, нито тромави — казах аз. — С изключение на необикновено добрата ни памет, във всичко останало сме един най-обикновен човек.
— Не, не! — Учителят Палемон удари масата и стъклата му отново проблеснаха. — Ти си необикновен човек в обикновено време. Когато беше малък чирак, аз те бих един или два пъти — зная, че помниш. Но дори тогава знаех, че станеш необикновена личност, най-великият майстор, който е имала гилдията. И ти ще станеш майстор и учител. Дори и да унищожиш гилдията, ние ще те изберем!
— Вече ти казахме, че възнамеряваме да реформираме гилдията, а не да я унищожаваме. Не сме сигурни, че сме в правото си да сторим дори това. Ти ни уважаваш, защото сме се изкачили на най-високия пост. Но знаем, че го получихме случайно. Същото се отнася и за нашия предшественик, а и умовете, които той ни донесе със себе си и към които едва се докосваме от време на време, не принадлежат на гении, освен с едно или две изключения. Повечето от тях са най-обикновени мъже и жени, моряци и занаятчии, съпруги и блудници. По-голямата част от останалите са ексцентрични второстепенни учени, от онези, с които Текла така обичаше да се подиграва.
— Ти не просто си се изкачил на най-високия пост — каза учителят Палемон. — Ти си негово въплъщение. Ти си държавата.
— Не сме. Държавата са всички останали — ти, кастеланът, онези офицери зад вратата. Ние сме народът. Общността. — И сам не знаех това, преди да го изрека на глас.
Взех кафявата книга.
— Ще я задържим. Тя бе едно от добрите неща, също като твоя меч. Писането на книги отново ще бъде насърчавано. Тези дрехи нямат джобове. Може би ще е само от полза, ако ни видят да тръгваме с книга в ръце.
Учителят Палемон повдигна вежда като стар гарван.
— Къде ще я занесеш?
— В Дома на Абсолюта. Ние, или Самодържецът, ако така ти харесва, не сме в течение на събитията вече повече от месец. Трябва да разберем какво става на фронта и може би да изпратим подкрепления. — Помислих си за Ломер, Никарет и другите затворници в преддверието. — Имаме и други неща за вършене.
Учителят Палемон почеса брадичката си.
— Преди да тръгнеш, Севериън… Самодържецо, би ли се съгласил на една обиколка на килиите, в името на доброто старо време? Съмнявам се, че онези приятелчета отвън знаят за вратата към западната стълба.
Това е най-малко използваната стълба в кулата, а може би и най-старата. И със сигурност най-малко променяната от всички. Стъпалата са тесни и стръмни и се вият около една почерняла от корозията централна колона. Вратата на килията, в която аз, бидейки Текла, бях изтезаван чрез устройството, наречено Обръщача, бе наполовина отворена. Макар че не влязохме, все пак успях да забележа древните механизми вътре — страшни, но далеч не толкова отвратителни за мен, колкото бяха блестящите и много по-древни неща в замъка на Баландерс.
— Ти си блед, Самодържецо — обади се майстор Палемон. — Ръката ти трепери.
(Аз го поддържах за лакътя.)
— Нали знаеш, че спомените ни никога не избледняват. За нас шателена Текла все още се намира в една от онези килии, а в друга е заключен калфата Севериън.
— Бях забравил. Сигурно за теб е ужасно. Смятах да те заведа в старата килия на шателената, но може би е по-добре да не я виждаш.
Аз настоях, но когато пристигнахме, се оказа, че в нея е настанен нов клиент и вратата е заключена. По моя молба майстор Палемон извика дежурния брат да отключи. Известно време стоях и гледах тесния креват и малката масичка. Най-сетне забелязах и клиента, който седеше на единствения стол с широко отворени очи и неописуема смесица между надежда и учудване на лицето. Попитах го дали знае кой съм.