— Не, ликуващи.
— Ние не сме ликуващ. Ние сме твоят Самодържец. Защо си тук?
Той стана, след което падна на колене.
— Невинен съм! Повярвай ми!
— Добре — отговорих аз. — Вярваме ти. Но искаме да ни кажеш в какво си обвинен и как е станало тъй, че са те осъдили.
Той с писклив глас започна да разказва една от най-сложните и заплетени истории, които ми се бе случвало да чуя. Снаха му била заговорничела с майка си срещу него. Твърдели, че биел жена си, че не й обръщал внимание, когато била болна, че откраднал някакви пари, които й били дадени от баща й с определена цел, в същността на която сведенията им се разминавали. Докато обясняваше всичко това (покрай много други неща), не пропускаше да наблегне колко схватлив бил той самият и как заклеймявал всички мошеничества, номера и измами на враговете си, които в крайна сметка го довели тук. Твърдеше, че златото, за което ставало дума, никога не било съществувало в действителност, както и че тъща му използвала част от него, за да подкупи съдията. Кълнеше се, че не знаел за болестта на жена си и че е извикал най-добрия лекар, който можел да си позволи.
След като го оставих, отидох в съседната килия, където изслушах историята на следващия клиент, а след него — още един и още един, докато не се насъбраха общо четиринадесет души. Единадесет от тях твърдяха, че са невинни, и доказваха това — някои по-добре от първия, други — още по-лошо. Трима признаха, че са виновни (единият се кълнеше — мисля, съвсем искрено — че макар и наистина да е извършил повечето престъпления, са му лепнали и няколко допълнителни, с които нямал нищо общо). Двама с цялото си сърце обещаха, че никога повече няма да извършат нещо, което да ги върне в тъмницата, ако ги помилвам — което и направих. Третият клиент бе жена, която отвличала деца и ги принуждавала да изпълняват ролята на мебелировка в една специално пригодена за целта стая — един път дори заковала с пирони ръцете на едно малко момиче за капака на масичка за писане, като по този начин направила от детето подставка за крака. Тя съвсем откровено заяви, че ще се върне към онова, което самата наричаше развлечение, защото това било единственото нещо, което наистина пробуждало някакъв интерес у нея. Не молеше за помилване, а само за намаляване на наказанието й до обикновен затвор. Бях сигурен, че е луда, но нищо в начина й на говорене или в сините й очи не издаваше безумието й. Освен това каза, че преди съда са я прегледали и са я признали за нормална. Докоснах челото й с новия Нокът, но той не реагира — също както и старият Нокът, когато се опитвах да го използвам, за да помогна на Йолента и Баландерс.
Не мога да се освободя от мисълта, че силата на двата Нокътя се черпи от мен самия и затова излъчването им, което според другите е топло, на мен винаги ми е изглеждало студено. Тази мисъл е психологически еквивалент на онази бездна в небето, в която толкова се страхувах да не падна през онази нощ в планините. Отричам я и се страхувам от нея, защото трескаво желая да е истина. И чувствам, че ако в нея има поне зрънце истина, щях да го открия в самия себе си. Не го откривам.
Нещо повече — има и други сериозни доводи против подобна мисъл, освен липсата на вътрешен резонанс. Най-важният от тях е, че въпреки че Нокътя несъмнено възкреси Доркас след множество десетилетия смърт, той го направи преди аз самият да подозирам за съществуването му.
Този аргумент изглежда решаващ, и въпреки това не съм убеден, че е такъв. Ами ако всъщност съм знаел? Какво изобщо означава да „знаеш“? Предполагах, че съм бил в безсъзнание, когато Аджиа е пъхнала Нокътя в паласката ми. Но може би съм бил просто зашеметен, а и без това мнозина от много време твърдят, че когато са в безсъзнание, хората продължават да възприемат обкръжаващата ги среда и вътрешно реагират на говор и музика. Как иначе могат да се обяснят сънищата, породени от външни шумове? В края на краищата, каква част от мозъка ни се намира в безсъзнание? Със сигурност не целият, защото в такъв случай сърцето ни би спряло да бие, а белите дробове — да се пълнят с въздух. Огромната част от паметта ни е на химическа основа. Всъщност всичко онова, което получих от Текла и от бившия Самодържец, е химия и наркотиците служеха единствено за да помогнат на сложните съединения на мислите да влязат в мозъка ми във формата на информация. Не е ли възможно определена информация, извлечена от външни събития, да се отпечатва химически в нашия мозък дори когато електрическата активност, от която зависи мисленето ни, временно прекъсва?