— А аз забелязвам, че чувам твоите. Как така чувам само тях, а не и мислите на останалите?
Гледах малкото сбръчкано лице, осветено от последния слънчев лъч, проникнал през тесния прозорец. Вече не бях сигурен, че устните му се мърдат.
„Както винаги, ти чуваш единствено самия себе си. Не можеш да чуеш другите, защото умът ти непрекъснато крещи, също както бебе в кошница. Струва ми се, че си спомняш.“
— Спомням си, че преди много време бях измръзнал и гладен. Лежах по гръб, заобиколен от всички страни от кафяви стени, и чух собствените си вопли. Да, трябва да съм бил бебе. Мисля, че дори не съм бил достатъчно голям, за да мога да пълзя. Много си умен. А за какво мисля сега?
„Мислиш, че аз съм единствено подсъзнателна проява на собствената ти сила, подобно на Нокътя. Разбира се, това е самата истина. Аз бях деформиран, умрях, преди да се родя и оттогава ме държат тук в това бяло бренди. Счупи стъклото.“
— Първо искам да те разпитам.
„Братко, на вратата те очаква старец с писмо.“
Заслушах се. Беше странно, след като бях слушал единствено думите в собствената си глава, да чуя отново истински звуци — пеенето на сънените птици сред кулите и почукването на вратата.
Беше старият Рудезинд, който ме бе насочил към малката стая-картина в Дома на Абсолюта. Махнах му да влезе (за учудване на стражите), защото исках да поговоря с него и знаех, че пред него не е необходимо да се грижа за собственото си достойнство.
— Никога не съм идвал тук — каза той. — С какво мога да ти бъда полезен, Самодържецо?
— Вече си полезен дори само с присъствието си. Знаеш кои сме, нали? Позна ни на миналата ни среща.
— Ако не познавах лицето ти, Самодържецо, щях да зная много по-малко. Често го чувам. Сякаш всички говорят само за това. Как си израснал и си бил възпитан именно тук. Как са те видели тогава и тогава. Как си изглеждал и какво си им казал. Няма нито един готвач, който да не те е гощавал със сладкиши. Всички войници са ти разказвали разни истории. От известно време не съм срещал жена, която да не те е целувала и да не е закърпвала дупка в панталона ти. Имал си куче…
— Това поне е вярно — казах аз. — Наистина имахме.
— И котка, и птичка, и още някакво животинче, което крадяло ябълки. И си изкатерил всяка стена на този дворец, и си скачал от тях, или си се спускал с въже, или пък си се криел и си твърдял, че си скочил. Ти си всяко момче, което някога е стъпвало тук, и за теб разказват истории, случили се в действителност на хора, които бяха старци по времето, когато аз бях момче, както и на самия мен преди седемдесет години.
— Вече разбрахме, че лицето на Самодържеца винаги е скрито зад маската, която му създават хората. Няма съмнение, че това е добро. Не можеш да се възгордееш прекалено много, ако знаеш колко различен си всъщност от нещото, на което те се кланят. Но искаме да ни разкажеш за себе си. Старият Самодържец ни каза, че ти си бдял над него, а сега знаем, че си слуга на отец Инир.
— Така е — каза старецът. — Имам тази чест и нося писмо от него.
И ми подаде един малък и леко изцапан плик.
— А ние сме господар на отец Инир.
Той тромаво се поклони.
— Зная, Самодържецо.
— В такъв случай ти нареждаме да седнеш и да отдъхнеш. Имаме въпроси към теб и не желаем човек на твоята възраст да стои прав. Когато бяхме онова момче, за което всички разказват, или може би малко по-големи, ти ни показа пътя към библиотеката на учителя Ултан. Защо го направи?
— Във всеки случай, не защото съм знаел нещо, което другите не са знаели. Нито пък защото господарят ми бе наредил тъй, ако за това си мислиш. Няма ли да прочетеш писмото?
— По-късно. След като получим честен и кратък отговор.
Старецът наведе глава и дръпна рядката си брада. Видях как на сухата кожа на лицето му се появиха мънички бръчки, които сякаш продължаваха белите косъмчета на брадата му.
— Самодържецо, ти предполагаш, че още тогава съм се досетил нещо. Някои може и да са се досетили наистина. Може би господарят ми, не зная. — Сълзящите му очи се вдигнаха към мен, след което той отново сведе поглед. — Ти беше млад, изглеждаше обещаващо момче и затова исках да разбереш.
— Какво?
— Аз съм стар. Още тогава бях стар. Оттогава ти порасна. Виждам го в лицето ти. Аз едва ли съм остарял повече, защото този срок не е нищо за мен. Ако пресметнеш само времето, което съм прекарал в изкачване и спускане по стълбите, то ще се окаже по-дълго. Исках да разбереш колко други е имало преди теб. Че хиляди и хиляди са живели и умирали много преди твоето раждане, и някои от тях са били по-добри от теб. Искам да кажа — в сравнение с онова, което беше тогава. Би помислил, че всеки, който се е родил и израснал в Цитаделата, знае тази истина едва ли не от раждането си, но това не е така. Те непрекъснато са там, но така и си остават в неведение. Но посещението на библиотеката на учителя Ултан отваря очите на по-умните.