Сега трябва да помоля теб, читателю, който така великодушно прости всички останали отклонения от разказа ми, да го направиш още веднъж. За последен път.
Преди няколко дни (тоест много след края на събитията, които описвам тук) ми съобщиха, че тук, в Дома на Абсолюта, е пристигнал някакъв чудак, който твърдял, че ми дължи пари, и отказвал да ги предаде на някой друг. Досетих се, че това може да е някой от старите ми познати, и казах на камериера си да го пусне да влезе.
Беше доктор Талос. Изглежда, се бе замогнал и за случая бе избрал наметало от червено кадифе и шапчица от същата материя. Както и преди, лицето му все още приличаше на муцуна на препарирана лисица, но сега ми се стори, че от време на време в нея се долавя някакъв намек за живот, сякаш някой наднича зад стъклените очи на чучелото.
— Добре си се уредил — каза той и се поклони толкова дълбоко, че върхът на шапката му почти докосна пода. — Ако помниш, винаги твърдях, че така и ще стане. Честността, почтеността и интелигентността не могат да останат в калта.
— И двамата знаем, че именно те най-лесно могат да бъдат държани там — отговорих аз. — В старата ни гилдия правеха това всеки ден. Но се радваме да те видим отново, дори и да идваш като пратеник на господаря си.
За миг докторът изглеждаше объркан.
— А, имаш предвид Баландерс. Не, той ме уволни. След двубоя. След като се гмурна в езерото.
— Значи смяташ, че е жив.
— О, напълно съм сигурен. Не го познаваш колкото мен, Севериън. Дишането на вода е нищо за него. Нищо! Имаше невероятен ум. Той беше изключителен гений. Съчетаваше в себе си обективността на учения със самовглъбеността на мистик.
— Искаш да кажеш, че е експериментирал върху себе си?
— О, не, в никакъв случай. Точно обратното! Другите експериментират върху себе си, за да изведат някакъв закон, валиден за останалия свят. А Баландерс правеше опити със света и прилагаше, ако мога така да се изразя, резултатите върху себе си. Казват… — той нервно се огледа, за да види да не би някой да ни подслушва — казват, че съм чудовище. Вярно е. Но за Баландерс това се отнася в по-висша степен. В известен смисъл той е мой баща, но е създал и самия себе си. Според законите на природата и на онова, което е по-висше от нея, всяко създание трябва да има свой създател. Но не и Баландерс. Той стоеше зад самия себе си и по този начин е прекъснал връзката, чрез която всички ние сме свързани с Несътворения. Аз обаче се увлякох.
Докторът бръкна в кесията, която висеше на пояса му. Чух звън на метал.
— И сега носиш със себе си пари? — попитах го аз. — Преди даваше всичко на него.
Гласът му стана толкова тих, че едва го чувах:
— А ти как би постъпил на мое място? Сега оставям до водата монети, по няколко аеса и оричоци. В това няма нищо лошо — продължи той по-високо. — Напомня ми за доброто старо време. Но аз съм честен, виждаш! Той винаги искаше от мен да бъда честен. Той също беше честен по свой начин. Както и да е, помниш ли онази сутрин, преди да излезем през портата? Разделях припечеленото през нощта и ни прекъснаха. Остана една монета, която се падаше на теб. Оставих я, за да ти я дам по-късно, но забравих, а после стана онази история в замъка… — Той ме изгледа. — Но както се казва, честността преди всичко. Ето я.
Монетата бе абсолютно същата като онази, която извадих изпод камъка.
— Сега разбираш защо не можех да я дам на твоя човек. Сигурен съм, че щеше да ме помисли за побъркан.
Подхвърлих монетата и я улових. Стори ми се, че е малко мазна на пипане.
— Да си признаем, докторе, не разбираме.
— Защото е фалшива, разбира се. Нали ти казах онази сутрин. Как мога да кажа, че съм дошъл да се издължа на Самодържеца, и да подхвърля фалшива монета? Те треперят от теб и щяха да ме изкормят, за да намерят истинска! Вярно ли е, че имаш експлозив, който се взривява в продължение на няколко дни, и можеш бавно да разкъсваш хората на части?
Гледах двете монети. Блестяха по един и същи начин и сякаш бяха изсечени от един и същи шаблон.
Но този кратък разговор, както казах, се състоя много по-късно. Върнах се в покоите си по същия път и свалих плаща си. Учителят Гурлойс често повтаряше, че едно от най-трудните за изпълнение задължения на гилдията е отказът да се носи риза. Макар че го казваше в ироничен смисъл, в известен смисъл думите му бяха верни. Аз, който бях пътувал с разголени гърди в планините, за няколко дни се бях изнежил от топлите одежди достатъчно, за да треперя от студ в мъгливата есенна нощ.