Във всяка стая имаше камини, заредени с толкова стари и сухи дърва, че сигурно щяха да се разпаднат на прах, ако решиш да ги докоснеш с машата. Никога не бях палил такава камина, но онази вечер реших да го направя, за да се сгрея. Окачих на един стол донесеното от Рош облекло да се суши. Но когато потърсих огнивото, открих, че съм го забравил в мавзолея заедно със свещта. Със смътната надежда, че самодържецът, обитавал тези покои преди мен (владетел, чието име бе далеч отвъд границите на паметта ми), е притежавал някакво средство за палене на огън, започнах да се ровя в шкафчетата.
Те бяха пълни предимно с документите, които така ме бяха впечатлили отначало. Но сега си наложих да не им обръщам внимание и ги отместих, за да огледам навсякъде.
Не намерих нищо подходящо. Но вместо това в най-голямото чекмедже на най-големия шкаф открих малък пистолет, скрит под кутия за писалки.
Бях виждал подобно оръжие и по-рано, за първи път — когато Водалус ми даде фалшивата монета, която току-що бях прибрал. Но никога не бях докосвал такова и сега открих, че да гледаш отстрани и да го държиш в собствените си ръце са две съвсем различни неща. Веднъж, когато двамата с Доркас пътувахме на север към Тракс, попаднахме на керван скитници занаятчии и дребни търговци. Все още имахме по-голямата част от парите, които ни бе дал доктор Талос, когато го срещнахме в гората северно от Дома на Абсолюта, но не знаехме още колко време ще ни стигнат и колко път ни остава. Затова се заех със своя занаят наравно с останалите и във всяко градче питах дали нямат престъпник, който да е осъден на изтезания или обезглавяване. Скитниците ни приеха като свои и въпреки че някои ни приписваха повече или по-малко по-високо положение — защото работех само за властите, — останалите гледаха на нас с презрение, защото виждаха в нас оръдие на тиранията.
Една вечер точиларят, който бе настроен по-дружелюбно към нас и ни бе направил някои дребни услуги, ми предложи да наточи Терминус Ест. Казах му, че го поддържам достатъчно остър, за да мога да си върша работата, и го подканих да изпробва острието му с палец. Той леко се поряза (както и очаквах) и направо се възхити — не само от острието, но и от меката ножница, украсената дръжка и така нататък. След като ме засипа с безброй въпроси за устройството му, историята и начините на използване, той помоли да го подържи. Предупредих го, че острието е много тежко и че може да го повреди, след което му го подадох. Той се усмихна и стисна дръжката по моите указания. Но когато започна да вдига дългия блестящ инструмент на смъртта, изведнъж пребледня, ръцете му затрепериха и ако не бях изтръгнал меча от ръцете му, сигурно щеше да го изпусне. След това непрекъснато повтаряше едно и също: „Често съм точил войнишки мечове.“
Сега разбрах какво точно бе преживял. Оставих пистолета толкова бързо, че почти го хвърлих. След това обикалях около шкафа, сякаш бе навита на кълбо отровна змия.
Беше по-малък от дланта ми и така добре изработен, че приличаше по-скоро на украшение. Всяка негова линия говореше, че е създаден някъде другаде, далеч от най-близките звезди. Среброто не бе потъмняло и изглеждаше така, сякаш току-що е бил почистен. Бе покрит с шарки, които може би бяха писменост — не мога да кажа точно каква, но очите ми са свикнали със съчетанията на прави и криви линии. Дръжката бе инкрустирана с черни камъни, каквито не бях виждал — приличаха на турмалин, но по-ярки. След малко забелязах, че най-малкият от тях сякаш угасва, ако го гледаш право, а иначе проблясва като диамант. Вгледах се по-отблизо и установих, че всъщност не е камък, а миниатюрна леща, зад която нещо свети. След толкова много столетия пистолетът все още имаше заряд.
Колкото и нелогично да звучи, това откритие ме успокои. Всяко оръжие може да бъде опасно за онзи, който го използва, по два начина — може да го нарани случайно или да го подведе в най-неподходящия момент. Първата опасност оставаше, но когато видях този слаб проблясък, разбрах, че втората може да се изключи.
Под цевта имаше плъзгач, с чиято помощ по всяка вероятност се контролираше силата на изстрела. Първата ми мисъл бе, че който и да е държал пистолета за последен път, най-вероятно го е нагласил на пълна мощност и ако го върна обратно, ще мога да го изпробвам с минимален риск за себе си. Но не беше така — плъзгачът се намираше в централно положение. Накрая реших, че по аналогия с лъка пистолетът най-вероятно ще е най-безобиден, ако преместя плъзгача напред. Насочих оръжието към камината и дръпнах спусъка.