До гарафата имаше звънец. Мерин позвъни, сякаш за да заглуши гласа на Хетор. Когато учителят Малрубиус едва навлажни устните си, Мерин взе чашата от кюмианката, изля останалата вода на пода и сложи чашата върху гарафата. Хетор замълча, но водата се разля по пода и забълбука, сякаш се подхранваше от някакъв невидим извор. Беше леденостудена. Смътно си помислих, че гувернантката ще ми се ядоса за измокрените обувки.
В отговор на позвъняването се появи прислужница — прислужницата на Текла, чийто одран крак прегледах в деня, когато спасих Водалус. Беше по-млада — толкова млада, колкото трябва да е била по времето, когато Текла е била все още момиче, но кракът й вече беше одран и кървеше.
— Съжалявам. Ужасно съжалявам, Хуна — казах аз. — Не бях аз… беше учителят Гурлойс и някой от калфите.
Учителят Малрубиус седна в леглото и едва сега забелязах, че то е във формата на женска длан — пръстите й бяха по-дълги от ръката ми, а ноктите напомняха нокти на хищна птица.
— Ти си добре! — каза той, сякаш аз бях онзи, който умира. — Или поне почти добре.
Пръстите започваха да се свиват към него, но той скочи от леглото във водата, която сега стигаше до колене, и застана до мен.
Кучето — моят стар Трискъл — очевидно се бе крило под леглото или просто бе лежало в другата му половина, където не можех да го забележа. Сега се приближи към нас, разплискваше водата с предните си лапи и широките си гърди и лаеше радостно. Учителят Малрубиус хвана дясната ми ръка, а кюмианката — лявата. Двамата ме поведоха към едно от огромните очи на планината.
Гледката беше същата, която бях видял, когато Тифон ме беше завел там — светът се разстилаше като килим и се виждаше целият. Този път обаче беше много по-величествено. Слънцето беше зад нас. Лъчите му сякаш се бяха усилили хилядократно. Като чрез алхимия сенките се превърнаха в злато и всяко зелено нещо ставаше все по-тъмно и наситено. Можех да видя как пшеницата зрее по полетата и дори безбройните риби, които удвояваха и учетворяваха броя си с разрастването на тънкия слой повърхностни водорасли, които ги хранеха. Водата от стаята зад нас се изливаше от окото и уловила слънчевата светлина, падаше надолу като огромна дъга.
Тогава се събудих.
Докато съм спал, някой ме бе завил с чаршафи, натъпкани със сняг (по-късно научих, че го доставят от планинските върхове с товарни животни). Треперех и мечтаех да се върна в съня си, макар и наполовина да осъзнавах какво огромно разстояние ме отделя от него. Усетих в устата си горчивия вкус на лекарство. Опънатият брезент ми се стори толкова твърд, колкото и подът под мен, а Пелерините в алени дрехи и с фенери се движеха из помещението и се грижеха за мъжете и жените, стенещи в мрака.
5.
Лазаретът
Не ми се вярва да съм спал отново през тази нощ. Може би съм дремел. Когато настъпи утрото, снегът се беше стопил. Две Пелерини махнаха чаршафите ми, дадоха ми кърпа, с която да се избърша, и донесоха сухо бельо. Помислих да им дам Нокътя (вещите ми бяха в торбата под леглото), но моментът не ми се стори подходящ. Вместо това легнах и заспах.
Събудих се по обяд. Лазаретът беше тих, колкото може да е тих един лазарет. Някъде в другия край двама мъже приказваха, някой изкрещя, но гласовете само подчертаваха тишината. Седнах и се огледах с надеждата да открия войника. От дясната ми страна лежеше мъж с късо остригана коса, което отначало ме наведе на мисълта, че е един от робите на Пелерините. Повиках го, но когато се обърна, разбрах, че съм сгрешил.
Очите му бяха по-празни от очите на всеки, когото ми се бе случвало да срещна. Имах чувството, че наблюдават някакви призраци, невидими за мен.