Подхвърлих му монетата. Той я изпробва със зъби, повъртя я между пръстите си и ми я върна, като ме гледаше с уважение.
— За жълтичкото — и цяла нощ, ако искате. И двамата ще се радваме на компанията, както казал гробарят на призрака. Тук по реката ставаха разни неща, преди да съмне. Затова ли сте решили да се поразходите?
— Потегляй — наредих аз. — Ако искаш, можеш да ми разкажеш за тези неща по пътя.
Макар че сам бе подхванал темата, лодкарят сякаш не бързаше да навлиза в подробности — може би просто защото му бе трудно да подбере нужните думи, с които да опише чувствата си и всичко видяно и чуто. Духаше слаб западен вятър и лодката леко се понесе с изпънати платна срещу течението. Дребната девойка нямаше много работа и затова непрекъснато поглеждаше към Еата. (Може би го бе взела за наш наемен слуга заради мръсните му сиви панталони и риза.) Лодкарят, който каза, че й бил чичо, по време на разговора непрекъснато държеше под око румпела, за да не изпуснем попътния вятър.
— Ще ви кажа каквото видях със собствените си очи, както казал дърводелецът, след като затворил капаците. Намирахме се на осем-девет левги от мястото, където ни спряхте. Товарът ни беше миди, а нали разбирате, те не са товар, който може да почака, ако денят се очертава топъл. Слизаме надолу по реката и ги купуваме от гмуркачите, нали разбирате, после гледаме да ги замъкнем по-бързичко нагоре по течението, преди да са се вмирисали. Ако се скапят, губиш всичко, но можеш и да ги продадеш на двойна и тройна цена, ако са още пресни.
— По тази река съм прекарал повече нощи, отколкото където и да било другаде — продължи той. — Направо може да си се каже, че ми е спалня, а лодката ми е люлката, макар че обикновено не мигвам до сутринта. Но тази нощ… понякога имах чувството, че не плувам по добрия стар Гиол, а по някаква друга река, която тече нагоре към небето, или пък долу под земята… Не вярвам да сте забелязали, освен ако не сте изкарали до късно, но нощта беше тиха и вятърът беше слаб, подухваше само толкова дълго, колкото човек да изпсува, после утихне, после пак подухне. А освен това имаше мъгла, гъста като памук. През повечето време не виждахме светлините на брега, такава мъгла беше. Навремето имах рог, с който предупреждавах онези, които не могат да ни видят, ама миналата година го изпуснах и той потъна, защото беше от мед. Така че крещях с цяло гърло всеки път, когато усещах, че до нас има лодка или нещо друго.
— Та около стража, след като мъглата падна, казах на Максилиндис да върви да спи. Двете платна бяха вдигнати и при всеки порив на вятъра се придвижвах малко напред, после пак хвърлях котвата. Вие, оптимати, сигурно не знаете, но такова е правилото на реката — онези, които вървят нагоре по течението, трябва да се държат покрай бреговете, а другите да плават в средата. Пътувахме нагоре и трябваше да се държим за източния бряг, но кой ще ти види в такава мъгла. По едно време чувам — гребе се. Гледам в мъглата, ама не виждам никакви светлини. И извиках, за да сменят курса. После се наведох до водата да чувам по-добре. Мъглата поглъща шумовете, така че ако искаш да чуеш нещо — наведи се по-ниско, защото шумът се движи точно над водата. Както и да е, така и направих и разбрах, че ни наближава нещо наистина голямо. Ако екипажът е добър, не можеш да преброиш колко са веслата, толкова еднакво гребат. Но големият кораб шумно разсича водата, когато се носи бързо. Този беше голям. Качих се върху кабината, но пак не видях никакви светлини, а знаех, че трябва да е някъде съвсем до нас.
— Тъкмо слязох долу и го гледам — галеон с четири мачти и четири реда гребла, носи се като птица надолу към нас, без никакви светлини. Е, викам си, молете се там долу, както казал волът, докато падал от мачтата. Разбира се, успях само да го зърна и пак изчезна в мъглата, но после го чувах още дълго време. Така си изкарах акъла, че продължих да викам, макар че наблизо нямаше други лодки. Продължихме нагоре още около половин левга, и изведнъж чувам някой също да вика. Ама не ми отговаря, ами също крещи. Извиках отново и този път ми отговори. Познах го, беше Трасон, той има лодка също като моята.
„Ти ли си?“ — вика ми той, а аз му отговорих и го попитах дали всичко е наред. „Акостирай!“ — вика ми той.
Отговарям му, че не мога, нали карам миди и искам да са пресни, нищо че нощта е хладна. А той пак: акостирай и се махай оттук. Че защо ти не се махнеш, викам му. И точно тогава се появи от мъглата. А лодката му натоварена, та чак ще потъне. С пандури, бих казал, но съм виждал пандури и всички те са с тъмни лица, а на неговите бяха бели като мъглата. Имаха скорпиони и вулги — видях им върховете как стърчат над гребените на шлемовете им.