Прекъснах го и го попитах дали не му се е сторило да изглеждат изгладнели и с големи очи.
Той поклати глава и се усмихна с крайчеца на устата си.
— Бяха едри мъже, по-едри даже от теб и от всеки друг в тази лодка, с цяла глава по-високи от Трасон. Както и да е, и те изчезнаха също толкова бързо, колкото и галеонът. Повече кораби не срещнах, докато не се вдигна мъглата. Но…
— Видял си нещо друго. Или пък си чул.
Той кимна.
— Помислих си, че сигурно затова си дошъл тук с хората си. Да, видях и чух всякакви неща. Неща, дето дори аз не съм виждал. Като се събуди и ме изслуша, Максилиндис каза, че били манти. На лунна светлина изглеждат бледи и отдалеч можеш да ги помислиш за хора. Но аз съм виждал манти още от малък и никога не мога да ги объркам. Освен това имаше и женски гласове — не силни, но дълбоки. И в тях имаше още нещо. Не можех да разбера какво говореха, но улових интонацията им. Нали знаете как става, когато слушате хора над водата? Те сякаш казваха „така и така, така и така“. А някакъв друг глас, по-дълбок, но май не беше мъжки, им отговаря нещо като „Вървете и направете това и това“. Чух женските гласове три пъти, а другия — два. Няма да ми повярвате, оптимати, но по едно време ми се струваше, че идват направо от реката.
Лодкарят замълча и се загледа напред към водните лилии. Растяха по-нагъсто от цветята във всяка градина от тази страна на рая.
Оттук цитаделата се виждаше цялата и приличаше на огромен блестящ рояк, кацнал на хълма. Хилядите метални кули сякаш бяха готови да излетят всеки миг във въздуха. Под тях некрополът бе прострял килима си от зелени и бели цветове. Зная, че е модерно да се говори с известно отвращение за „нездравата“ растителност по тези места, но никога не съм забелязвал в нея нещо наистина нездраво. Зеленината умира, за да могат да живеят хората, както и хората умират, за да нахранят тревите и дърветата, и това важи дори и за онзи невеж и невинен нещастник, когото убих преди толкова време със собствената му брадва. Казват, че зеленината на цялата ни растителност става все по-бледа. Няма съмнение, че това наистина е така. Но когато дойде Новото слънце, неговата невеста, Новата Ърт, ще го възхвали с листа, зелени като изумруди. Но и до днес, в дните на старото слънце и старата Ърт, не съм виждал по-наситена зеленина от тази на огромните борове в некропола, когато вятърът разлюлее могъщите им клони. Те черпят своята сила от поколенията мъртви хора, и дори мачтите на корабите, които са изработени от по няколко дървета, не могат да им съперничат по височина.
Кървавото поле се намира далеч от реката. Докато вървяхме натам, малката ни компания привличаше озадачени погледи, но никой не посмя да ни спре. Ханът на Изгубената любов, който винаги бях мислил за най-непостоянната постройка, създадена от човешка ръка, продължаваше да си стои на същото място, където беше и в деня, когато го посетих заедно с Аджиа и Доркас. Когато ни видя, дебелият ханджия едва не падна в несвяст. Заповядах му да извика келнера Оуен.
При предишната ни среща дори не си бях направил труда да го разгледам по-подробно. Сега го направих. Беше оплешивяващ мъж с височината на Дрот, слаб и някак свит. В очертанията на тъмносините му очи и в устата имаше някаква изтънченост, която разпознах на мига.
— Знаеш ли кои сме ние? — попитах го аз.
Той бавно поклати глава.
— Нима никога не си сервирал на палач?
— Веднъж тази пролет, сир — отговори той. — И зная, че тези двама мъже в черно са палачи. Но не и ти, независимо от облеклото ти.
Не му обърнах внимание.
— Никога ли не си ме виждал?
— Не, сир.
— Е, може и да е тъй. — Колко е странно да разбереш до каква степен си се променил. — Оуен, тъй като не ме познаваш, може би няма да е зле, ако аз науча някои неща за теб. Разкажи ми къде си се родил, що за хора са били родителите ти и как е станало така, че си започнал да работиш тук.
— Баща ми държеше малък магазин, сир. Живеехме до Старата порта, на западния бряг. Когато станах на десет, баща ми ме изпрати да работя в един хан. Оттогава съм сменил няколко места.
— Баща ти е бил дребен търговец. А майка ти?
Лицето на Оуен запази характерното за келнерите раболепно изражение, но в очите му се четеше объркване.
— Не я помня, сир. Наричала се е Кае, но е умряла, докато съм бил съвсем малък. По време на раждане, както казваше баща ми.