— Но сигурно знаеш как е изглеждала.
Той кимна.
— Баща ми имаше медальон с портрета й. Когато бях на дванадесет, му отидох на гости и разбрах, че го е заложил. Бях спестил малко пари, като вършех разни дребни услуги на оптиматите — разнасях бележки на дамите, пазех пред вратите им и разни подобни неща. Затова отидох при лихваря, платих му и прибрах медальона. Все още го нося, сир. На място като нашето, където непрекъснато влизат и излизат всякакви хора, най-добре е да държиш ценностите си подръка.
Той бръкна под ризата си и извади медальона, украсен с емайлови нишки. Вътре имаше два портрета на Доркас — в профил и в анфас, не много по-млада от онази Доркас, която познавах.
— Казваш, че си започнал да работиш на десетгодишна възраст. Но можеш да четеш и да пишеш.
— Съвсем малко, сир. — Той изглеждаше смутен. — Често питах хората какво означава този или онзи надпис. Паметта ми е добра.
— Ти написа едно нещо, когато онзи палач през пролетта е бил твой клиент. Помниш ли какво точно?
Той уплашено завъртя глава.
— Само една бележка, за да предупредя момичето.
— Аз обаче помня. В нея пишеше „Жената до теб е идвала тук и преди. Не й се доверявай. Трудо твърди, че мъжът е палач. Ти си моята завърнала се майка.“
Оуен прибра медальона.
— Просто тя много приличаше на нея, сир. Като бях млад, често си мечтаех да срещна жена като нея. Казвах си, че не съм по-лош от баща си, а той в края на краищата беше намерил. Но аз така и не успях, а и вече не съм сигурен, че съм по-добър от него.
— По онова време не си знаел как изглежда един палач — казах аз. — Но приятелят ти, конярят Трудо, е знаел. Той изобщо е познавал по-отблизо палачите и именно затова побърза да избяга.
— Да, сир. Когато чу, че някакъв палач пита за него, моментално побягна.
— Но ти си знаел, че онова момиче е невинно, и си се опитал да го опазиш от палача и другата жена. Може би си се оказал прав в преценката си.
— Както кажеш, сир.
— Знаеш ли, Оуен, приличаш малко на нея.
Дебелият ханджия почти не даваше труд да скрие, че ни подслушва. Като чу думите ми, се изкикоти.
— По-скоро прилича на теб!
Погледнах го изненадано.
— Не искам да те обиждам, сир, но това си е самата истина. Той е малко по-стар, но докато разговаряхте, гледах лицата ви отстрани. Приликата е направо поразителна.
Отново погледнах внимателно Оуен. Косата и очите му не бяха толкова тъмни като моите, но ако не обръщаме внимание на цвета, съвсем спокойно бих предположил, че се гледам в огледало.
— Каза, че така и не си успял да намериш жена като Доркас… като онази от медальона. Но въпреки това се надявам, че си срещнал някоя друга.
Така и не успявах да уловя погледа му.
— Няколко, сир.
— И си станал баща.
— Не, сир! — стресна се той. — Никога, сир!
— Интересно. Имал ли си някога неприятности със закона.
— На няколко пъти, сир.
— Не е зле да не крещиш, но не е и нужно да говориш толкова тихо. И ме гледай в очите, когато разговаряш с мен. Една жена, която си обичал… или може би само тя те е обичала… една тъмнокоса, нея са я арестували, нали?
— Има такова нещо, сир. Да, сир. Казваше се Катерина. Казват, че името й било старомодно. — Той замълча и сви рамене. — Стана една беля, както ти сам отбеляза, сир. Тя била избягала от някакъв орден на мониали. Законът я настигна и никога повече не я видях.
Не искаше да идва с нас, но все пак го взехме със себе си, когато тръгнахме обратно към лодката.
Когато „Самру“ пътуваше през нощта нагоре по реката, границата между живия и мъртвия град приличаше на разделителната линия между тъмната крива на света и купола на звездното небе. Сега беше ден и границата бе изчезнала. Покрай бреговете се редяха една след друга порутени постройки, но не можех да определя дали бяха жилища на най-бедните, или просто изоставени коруби на здания. Накрая забелязах опънато въже, на което бяха окачени няколко парцала.
— За гилдията бедността е идеал — обърнах се към Дрот, докато стояхме, облегнати на планшира. — Но тези хора нямат нужда от него. Вече са го постигнали.
— На мен пък ми се струва, че имат нужда точно от него — отговори ми той.
Грешеше. Там беше Несътвореният, по-висш от хиеродулите и онези, на които служеха те. Дори тук, в реката, аз усещах присъствието му, както се усеща присъствието на стопанина на голяма къща, дори и да се е скрил в някоя тъмна стаичка на друг етаж. Когато слязохме на брега, не ме напускаше чувството, че ако пристъпя някой праг, ще изненадам някое блестящо същество. А господарят на всички блестящи същества се намираше навсякъде и бе невидим, но само защото е прекалено огромен, за да бъде обхванат с поглед.