38.
Възкресение
За разказване не остана почти нищо. Настъпи утрото и слънцето изгря, червено като налято с кръв око. През прозореца духа студен вятър. Скоро ще се появи слугата с димящия поднос, а несъмнено заедно с него — и старият прегърбен отец Инир, който дори в последните му останали мигове настоява да бъде от помощ. Старият отец Инир, далеч надхвърлил отредения за недълговечния му вид срок. Отец Инир, който, страхувам се, няма да надживее с много червеното слънце. Колко ли ще се разстрои, като открие, че съм прекарал цяла нощ над ръкописа тук, под купола.
Скоро ще трябва да облека сребърната мантия, която е по-чиста и от бялото. Няма значение.
Дните на кораба ще бъдат дълги. Ще чета. Все още има много неща, които трябва да науча. Ще дремя в каютата си и ще слушам как столетията изтичат покрай корпуса. Ще занеса този ръкопис на учителя Ултан. Но на кораба ще го преписвам във времето, когато не мога да спя и да чета. Ще го нарека „Книга на Новото слънце“, тъй като казват, че онази първата, която е изгубена преди много векове, е предрекла идването му. След като го завърша, ще запечатам второто копие и ще го пусна да се носи в моретата на пространството и времето.
Разказах ли ви всичко, което бях обещал? Зная, че на много места в моя разказ най-тържествено обещавах, че тази или онази история ще се изяснят накрая. Помня ги всички, но помня и нещо друго. Преди да помислите, че съм ви измамил, прочетете отново, както аз ще се заема с преписването.
За мен са ясни две неща. На първо място, аз не съм първият Севериън. Онези, които вървят по коридорите на Времето, са го видели да се възкачва на Трона на Феникс. Именно затова Самодържецът се усмихнал в Лазурния дом, когато му съобщили за мен, а ундината ме издигна на повърхността, когато удавянето ми изглеждаше неизбежно. (И все пак първият Севериън със сигурност не е потънал. Нещо вече е започнало да преправя отново живота ми.) Нека сега се опитам да предположа какъв е бил неговият живот — макар че, повтарям, това е само едно предположение.
Мисля, че той също е бил отгледан от палачи. Също е бил изпратен в Тракс. Също е избягал оттам и макар и да не е носел Нокътя на Помирителя, несъмнено е участвал в битките на север — по всяка вероятност е искал да се скрие в армията от преследването на архонта. Не мога да кажа как е станало така, че се е срещнал със Самодържеца, но срещата се е състояла. Така той, подобно на мен (защото в крайна сметка това съм самият аз), е станал Самодържец и се е отправил на път отвъд нощните светила. След това онези, които крачат по коридорите, са се върнали назад до момента, когато съм бил млад, и така е започнала моята собствена история — във вида, в който я изложих на толкова много страници.
А ето го и второто. Другият Севериън не е бил върнат в своето време, а самият той е започнал да върви по коридорите. Сега зная самоличността на човека, наречен Главата на деня, зная защо загина Хилдегрин, който се намираше съвсем наблизо, загина, когато се срещнахме, както и какво накара вещиците да избягат. Зная също така и чий е мавзолеят, в който се заседявах като дете, онази малка каменна постройка с изрязаните върху нея изображения на роза, фонтан и летящ кораб. Бях обезпокоил собствения си гроб. И сега ще отида да легна в него.
Когато заедно с Рош, Дрот и Еата се върнахме в Цитаделата, получих спешни вести от отец Инир и от Дома на Абсолюта, но продължих да се бавя. Поисках от кастелана карта. След дълго ровене той откри една — огромна и стара, напукана на много места. На нея бе изобразена цялата стена, но имената на кулите ми бяха съвсем непознати — както и на самия кастелан. Имаше също кули, които днес ги няма, както и такива, които не бяха нанесени.
Тогава заповядах да приготвят един флайер и половин ден се носех над кулите. Несъмнено съм видял търсеното място много пъти, но така и не успях да го разпозная.
Накрая взех един надежден фенер и отново се върнах в тъмницата. Спусках се по надолу по стъпалата, ниво след ниво, докато не стигнах дъното. Чудя се каква ли е онази сила, която позволява на миналото да се задържа толкова здраво в подземията? Една от купичките, в които отначало носех супа на Трискъл, все още си лежеше тук. (Трискъл се върна към живот от докосването на ръката ми две години преди да се сдобия с Нокътя.) Последвах още веднъж следите на Трискъл до забравения отвор, след което продължих по собствените си стъпки през тъмния лабиринт.