Сега, на силната светлина на фенера, видях мястото, където бях изгубил следите му. Прииска ми се да ги последвам, за да разбера откъде беше излязъл и да открия с кого се беше запознал и при кого се прибираше, след като ме поздравяваше от време на време по уличките на Цитаделата. Може би ще го направя, когато се върна на Ърт. И ако се върна.
Но и този път не свих настрани, а продължих по пътя, който бях изминал като момче. Минах по правия коридор, чийто под бе покрит с тиня, а в стените на редки интервали застрашително зееха вентилационни шахти и входове. Онзи Севериън, когото преследвах, носеше неудобни обувки с изтрити токове и пробити подметки. Когато се обърнах и осветих пода зад себе си, открих, че макар Севериън преследвачът да има великолепни обувки, крачките му са с различна дължина, а пръстите на единия му крак леко се влачат. „Единият Севериън има здрави обувки, а другият — здрави крака“ — помислих си. И се засмях, зачуден кой ли ще е следващият, който ще се спусне тук, и дали ще се досети, че две толкова различни следи са оставени от един и същи човек.
Не зная с каква цел са били строени тези тунели. На няколко пъти забелязах стълби, които се спускаха още по-надолу, но всички те водеха към тъмна застояла вода. Натъкнах се на скелета, чиито кости се бяха разпилели под краката на бягащия Севериън, но това бе просто скелет, който нямаше какво толкова да ми каже. На места по стените имаше надписи, нанесени с избледняла оранжева или черна боя, но знаците ми бяха толкова непознати, колкото и заврънкулките на плъховете в библиотеката на учителя Ултан. По стените на някои от стаите, в които влизах, някога бяха тиктакали хиляди часовници от най-различни видове. И въпреки че сега те бяха мъртви, звънците им — онемели, а стрелките — ръждясали и спрели на часове, които вече никога не ще се върнат, ги сметнах за добър знак за човек, който е тръгнал да търси Атриума на времето.
Най-накрая го открих. Малкото петънце слънчева светлина изглеждаше точно така, както го помнех. Глупаво, разбира се, но изгасих фенера и постоях малко в тъмното, загледан в него. Всичко бе потънало в тишина и неравното квадратче светлина изглеждаше по същия тайнствен начин, както и тогава.
Страхувах се, че няма да мога да се промъкна през тясната цепнатина. Но макар че сегашният Севериън бе с по-едри кокали, той бе и по-слаб. След като проврях раменете си, нататък бе лесно.
Снега, който си спомнях, го нямаше, но хладният въздух подсказваше, че скоро отново ще се появи. Няколко изсъхнали листа, довеяни от вятъра, почиваха сред увяхващите рози. Наклонените циферблати все още хвърляха безумните си сенки, ненужни като мъртвите часовници под тях, макар и не толкова неподвижни. Гравираните животни все така продължаваха да ги гледат с немигащите си очи.
Отидох до вратата и почуках. Плахата старица, която ни бе посрещнала и миналия път, отвори. Влязох в топлата стая, в която се бях стоплил навремето, и й казах да извика Валерия. Старицата побърза да се отдалечи. Но преди да изчезне от погледа ми, нещо се събуди в тези износени от времето стени и хиляди безплътни гласове гръмко настояха Валерия да се яви пред някаква особа с древна титла, в която изненадано разпознах самия себе си.
Тук, читателю, перото ми спира, но аз продължавам напред. Преведох те от врата до врата — от заключената, обвита с мъгла решетка на некропола на Несус до обвитата с облаци порта, която наричаме небе и която, както се надявам, ще ме отведе отвъд най-близките звезди.
Перото ми спира, но аз продължавам. Читателю, повече няма да ме следваш. Време е всеки да поеме по пътя си.
Под този разказ аз, Севериън Куция, Самодържец, полагам името си в годината, която ще се нарича последна година на Старото слънце.
Приложение
Въоръжените сили на Самодържеца и корабите на хиеродулите
Никъде ръкописите от „Книгата на Новото слънце“ не са тъй неясни, колкото частите, в които се описват оръжията и военната организация.
Объркването, засягащо въоръжението на Севериън и това на съратниците и враговете му, очевидно има две причини, първата от които е стремежът му да даде наименование на всяко оръжие, отличаващо се с конструкцията или предназначението си, отделно име. При превода ми се наложи да положа много усилия, за да запазя основното значение на използваните термини, както и предполагаемия външен вид и функцията на самите оръжия. Това се отнася за „сабя“, „тризъбец“ и много други. В един момент поставих в ръцете на Аджиа „атама“ — меч на магьосник.