— Слава на Групата на седемнадесетте — каза той.
— Добро утро. Знаеш ли какви са правилата тук?
По лицето му пробяга сянка и почувствах, че въпросът ми по някаква причина го е направил подозрителен.
— Всички усилия се ръководят добре или зле — точно в зависимост от това дали са в съгласие с Правилната мисъл.
— Едновременно с мен тук постъпи още един човек. Искам да говоря с него. Той ми е в известна степен приятел.
— Онези, които изпълняват волята на народа, са приятели, макар и никога да не говорим с тях. Онези, които не изпълняват волята на народа, са врагове, дори да сме седели заедно на един чин като деца.
— Нищо няма да измъкнеш от него — обади се мъжът от лявата ми страна. — Той е затворник.
Обърнах се. Лицето на човека, макар и слабо до такава степен, че приличаше по-скоро на череп, беше запазило някакво чувство за хумор. Твърдата му черна коса изглеждаше така, сякаш не се бе ресал от месеци.
— През цялото време бръщолеви такива неща. Нищо друго. Хей, ти! Ей сега ще те пребием!
— За Народните армии поражението е само трамплин към победа, а победата е стълба към следваща победа — отговори онзи.
— Този е доста по-добре от останалите — каза човекът отляво.
— Каза, че е затворник. Какво е направил?
— Какво е направил ли? Ами не е умрял.
— Нещо не разбирам. Да не е бил избран за някаква самоубийствена мисия?
Пациентът зад човека от лявата ми страна седна в леглото си — млада жена със слабо, но красиво лице.
— Всички са избрани — каза тя. — Най-малкото, не могат да си отидат по домовете, преди да спечелят войната, а много добре знаят, че никога няма да я спечелят.
— Външните сражения вече са спечелени, когато вътрешните битки се водят с Правилна мисъл.
— Значи е асцианин — казах аз. — Значи това имате предвид. Никога не съм срещал асцианин.
— Повечето асциани умират — каза чернокосият мъж.
— Това имах предвид.
— Не знаех, че могат да говорят нашия език.
— Не могат. Едни офицери, които дойдоха да го разпитат, казаха, че бил преводач. Вероятно е разпитвал наши войници, които са попадали в плен. Само че нещо се е издънил и са го разжалвали.
— Не вярвам да е наистина луд — каза младата жена.
— Повечето от тях обаче са. Как се казваш?
— Извинете, че не се представих. Казвам се Севериън.
За малко да добавя, че съм ликтор, но знаех, че тогава едва ли ще поискат да продължат да разговарят с мен.
— Аз съм Фойла, а това е Мелито. Аз съм от Сините хусари, а той е хоплит.
— Стига си говорила глупости — изръмжа Мелито. — Аз съм хоплит. Ти си хусар.
Помислих си, че се намира много по-близко до смъртта от нея.
— Надявам се да минем в запаса, след като се оправим достатъчно, че да ни изпишат — каза Фойла.
— И какво ще правим? Ще доим чужди крави и ще пасем чужди свине ли? — Мелито се обърна към мен. — Не се подвеждай от приказките й. И двамата сме доброволци. Тъкмо щяха да ме повишат, когато ме раниха. А когато ме повишат, ще мога да издържам съпруга.
— Не съм обещала, че ще се омъжа за теб! — обади се Фойла.
— Вземи я, за да си затвори устата най-сетне! — високо извика нечий глас няколко легла по-нататък.
При тези думи пациентът от другата страна на Фойла се изправи.
— Тя ще се омъжи за мен. — Беше едър светлокож и светлокос мъж. Говореше бавно и отмерено, както е характерно за жителите на ледените острови на юг. — Аз съм Халвард.
За мое учудване, военнопленникът асцианин също се намеси.
— Обединени, мъжете и жените са по-силни. Но храбрата жена иска деца, а не съпрузи.
— Воюват дори когато са бременни — каза Фойла. — Виждала съм ги мъртви на бойното поле.
— Народът е коренът на дървото. Листата падат, но дървото остава.
Попитах Мелито и Фойла дали асцианинът сам съчинява фразите си, или цитира някакво непознато за мен литературно произведение.
— Имаш предвид дали сам ги измисля? — попита Фойла. — Не. Никога не го правят. Всяка тяхна дума е взета от одобрен тексу. Някои изобщо не говорят. Други наизустяват хиляди — а може би и десетки хиляди цитати.
— Това е невъзможно — казах аз.
Мелито сви рамене. Беше успял да се подпре на лакът.
— И все пак го правят. Или поне така се говори. Фойла знае за тях повече от мен.