Тя кимна.
— В леката кавалерия правим много разузнавателни походи и понякога ни изпращат специално да заловим пленници. Не научаваме кой знае колко от разговорите с тях, но все пак Генералният щаб успява да разбере доста неща по екипировката и физическото им състояние. На северния континент, откъдето идват, само малките деца говорят така, както го правим ние.
Помислих си за учителя Гурлойс, който се занимаваше с работата на нашата гилдия.
— Как тогава ще кажат нещо като „Вземи трима души и разтовари онази каруца?“
— Изобщо не го казват. Просто хващат няколко души, сочат им каруцата и ги бутат в гърба. Ако се заловят за работа — чудесно. Ако не го направят, тогава началникът им рецитира нещо за нуждата от труд, за да се осигури победата, и привежда няколко доказателства. Ако човекът, на когото говори, отново не се залови за работа, го убива — като може да го посочи и да цитира нещо за необходимостта да се ликвидират враговете на народа.
— Виковете на децата са викове на победата — каза асцианинът. — Но все пак победата трябва да се научи на мъдрост.
— Това означава, че макар и да са необходими, те говорят безсмислици — преведе Фойла. — Повечето асциани биха ни помислили за неми, дори и да изучим езика им, защото словосъчетанията, които не са от одобрени текстове, за тях нямат смисъл. Ако признаят — дори пред самите себе си, — че подобни изрази означават нещо, тогава биха могли да чуят нелоялни изказвания и дори да ги правят. А това е страшно опасно. Докато разбират и цитират само одобрените текстове, никой не може да ги обвини.
Обърнах се към асцианина. Очевидно бе, че слуша внимателно, но не можех да определя какво изразява лицето му.
— Онези, които пишат одобрените текстове, не могат да цитират други одобрени текстове, докато пишат — казах му аз. — Затова дори одобреният текст може да съдържа елементи на нелоялност.
— Правилната мисъл е мисълта на народа. Народът не може да предаде народа или Групата на седемнадесетте.
— Не обиждай народа или Групата на седемнадесетте — каза Фойла. — Може да се опита да се самоубие. Понякога го правят.
— Ще се оправи ли изобщо някога?
— Чувала съм, че някои от тях в крайна сметка започват да говорят повече или по-малко като нас, ако имаш предвид това.
Не можех да измисля какво да кажа и за известно време замълчахме. На места като това, където почти всички са болни, настъпват дълги моменти на тишина. Знаехме, че имаме да запълваме още стражи след стражи. Знаехме, че ако не сме си казали всичко този следобед, ще имаме друга възможност вечерта и утре сутринта. Всъщност тук всеки, който говори по начина, по който говорят здравите хора (след ядене например), би бил непоносим.
Но казаното ме накара да мисля за севера и открих, че не зная за него почти нищо. Когато бях момче и търках подовете и изпълнявах разни поръчки из Цитаделата, самата война ми се виждаше безкрайно далечна. Знаех, че повечето матроси, които обслужваха по-големите батареи, са участвали в нея, но го знаех по начина, по който знаех, че светлината, падаща върху ръката ми, произлиза от слънцето. Щях да ставам палач, а като такъв нямах причина да постъпвам в армията, нито пък да се страхувам, че ще ме принудят да вляза в нея. Никога не бях очаквал да видя войната пред портите на Несус (всъщност самите порти бяха за мен нещо като легенда), никога не бях предполагал, че ще напусна града, нито дори онази част на града, в която се намираше Цитаделата.
Северът — Асция — ми се струваше безкрайно далечен, почти толкова далечен, колкото някоя друга галактика — нали и едното, и другото бяха еднакво недостижими. Мислено бърках Асция с умиращия пояс тропическа растителност, който лежеше между нашата земя и тяхната, макар и да можех лесно да ги разгранича една от друга, ако учителят Палемон ме попиташе по време на час.
Но за самата Асция нямах никаква представа. Не знаех дали има големи градове, или няма. Дали е планинска, като северната и източната част на Общността, или е равна като нашите пампаси. Имах впечатлението (макар и да не знаех дали е вярно), че е един-единствен земен масив, а не е верига острови, подобна на нашия юг. Но най-ясната ми представа бе за огромния брой хора — асцианския народ — неуморим рояк, който се е превърнал в живо същество сам по себе си, подобно на мравуняк. Да мислиш за милионите и милиони хора, които не говорят или повтарят като папагали фрази, които със сигурност много отдавна са изгубили по-голямата част от значението си, беше нещо почти на границата на поносимото.