— Не, пратили са го тук. Казах ти, че е най-обикновено селско момче. През онзи ден е убил повече хора, отколкото изобщо е бил виждал, преди да постъпи в армията. Все още не може да дойде на себе си, а може би никога няма да се оправи.
— Нима?
— Струва ми се, че и ти си нещо подобно.
— Не разбирам.
— Говориш така, сякаш току-що си пристигнал от юг, и предполагам, че ако си напуснал легиона си, това е най-безопасният начин на говорене. Но все пак всеки може да разбере, че това не е истина — хората не получават порязвания като твоите, освен в бой. Бил си ударен от летящи парчета скала. Точно това е станало и Пелерината, която разговаря с нас първа, веднага го разбра. Така че мисля, че си бил на север по-дълго, отколкото твърдиш. Може би по-дълго, отколкото си мислиш. Ако си убил много хора, може би ти е удобно да мислиш, че разполагаш със средство да ги върнеш към живот.
Опитах се да му се ухиля.
— Тогава ти къде оставаш?
— Където съм си. Не искам да кажа, че не съм ти длъжник. Имал съм треска и ти си ме открил. Може би съм бълнувал. По-вероятно е дори да съм бил в безсъзнание и това да те е накарало да мислиш, че съм умрял. Ако не ме беше довел тук, сигурно щях да съм мъртъв.
Започна да става, но сложих ръка на рамото му и го спрях.
— Трябва да ти кажа някои неща, преди да си тръгнеш. За самия теб.
— Нали каза, че не знаеш кой съм.
— Не, всъщност не съм казвал подобно нещо. — Поклатих глава. — Казах, че те открих в гората преди два дни. В смисъла, който влагаш, не зная кой си. Но в друг смисъл може и да знам. Мисля, че ти си две личности и че познавам едната от тях.
— Никой не е двама души.
— Аз съм. Може би повечето хора са такива, но не го знаем. Но първото, което искам да ти кажа, е много просто. Чуй ме сега. — Подробно му описах как да стигне до онази гора и когато се убедих, че е разбрал, продължих: — Раницата ти сигурно е все още там, с разрязани ремъци, така че ако намериш мястото, няма начин да го объркаш. В раницата ти имаше писмо. Извадих го и прочетох част от него. Нямаше името на получателя, но ако си го завършил и само си чакал сгоден момент да го пратиш, то накрая би трябвало да пише името ти. Бях го оставил на земята, но задуха и вятърът го закачи на едно дърво. Може би ще успееш да го намериш.
Лицето му се напрегна.
— Не е трябвало да го четеш, още по-малко да го изхвърляш.
— Не забравяй, че те мислех за мъртъв. Освен това бях объркан. Не зная, може да е било и от треската. А сега — и останалата част. Няма да ми повярваш, но за теб е важно да ме изслушаш. Ще ме изслушаш ли?
Той кимна.
— Добре. Чувал ли си за огледалата на отец Инир? Знаеш ли как действат?
— Чувал съм за Огледалото на отец Инир, но не мога да ти кажа откъде точно. Казват, че можеш да минеш през него, сякаш минаваш през врата, и да излезеш на някоя звезда. Не ми се вярва да е истина.
— Огледалата са истински. Виждал съм ги. Дотогава винаги мислех за тях, че са кораб, но много по-бърз. Сега изобщо не съм толкова сигурен. Така или иначе, един мой добър приятел влезе в тези огледала и изчезна. Пред очите ми. Нямаше никакъв трик или суеверие. Отиде там, където те пренасят огледалата. Тръгна, защото обичаше една жена и не беше цял човек. Разбираш ли ме?
— Нещастие ли му се е случило?
— Да, но не там е работата. Каза ми, че ще се върне. Думите му бяха: „Ще се върна за нея, когато се оправя, когато отново съм здрав и цял“. Тогава не знаех какво да мисля, но сега вярвам, че се е върнал. Аз те съживих и желаех завръщането му — може би в двете неща има нещо общо.
Настъпи мълчание. Войникът погледна отъпканата пръст, върху която бяха поставени леглата, после вдигна очи към мен.
— Може би когато човек губи приятел и намира друг, има чувството, че старият му приятел се е завърнал.
— Йонас — така се казваше — имаше характерен начин на говорене. Когато му се налагаше да каже нещо неприятно, винаги го смекчаваше, обръщаше го на шега и гледаше да го представи в комична светлина. През първата вечер, когато пристигнахме тук, те попитах дали помниш името си, а ти ми отговори: „Май съм го изгубил някъде по пътя. Така казал ягуарът, когато обещал да изведе козата на паша.“ Помниш ли?
— Говоря какви ли не глупости.
— За мен беше чудно. Защото Йонас би казал нещо подобно, но би вложил повече смисъл, отколкото изглеждаше, че влагаш ти. Може би щеше да каже: „Това е история за една кошница, която напълнили с вода“. Нещо от този род.