Изчаках го да каже нещо, но той мълчеше.
— Разбира се, ягуарът изял козата. Някъде по пътя погълнал месото и раздробил костите й.
— Да ти е минавало през ума, че подобна поговорка може да е характерна за някой определен град? Приятелят ти може да е от същото място, откъдето съм и аз.
— По-скоро време, а не място. Преди много време някой е трябвало да обезоръжи страха — страха, който са изпитвали хората от плът и кръв, когато са се изправяли срещу стомана и стъкло. Йонас, знам, че ме слушаш. Не те обвинявам. Човекът бе мъртъв, а ти още си жив. Разбирам го. Но, Йонас, Йолента вече я няма — видях как умираше, опитах се да я върна към живота с помощта на Нокътя, но не успях. Не зная, може би беше прекалено изкуствена. Ще трябва да си намериш някоя друга.
Войникът стана. Вече не беше ядосан. Лицето му бе пусто като лицето на сомнамбул. Обърна се и си тръгна, без да каже нито дума.
Може би цяла стража лежах в леглото си с ръце под главата. Мислех за хиляди неща. Халвард, Мелито и Фойла разговаряха, но не ги слушах. Когато една от Пелерините донесе обяда, Мелито привлече вниманието ми, като почука с вилицата си по чинията.
— Севериън, искаме да те помолим за една услуга.
Жадувах да се освободя от мислите си, затова ги уверих, че ще направя за тях всичко, което е по силите ми.
Фойла, която бе надарена от Природата с прекрасна лъчезарна усмивка, направо засия.
— Виж какъв е проблемът. Тези двамата се дърпат заради мен цяла сутрин. Ако можеха, щяха да се дуелират, но докато бъдат в състояние да го направят, ще мине доста време и аз май няма да издържа дотогава. Днес мислех за майка си и баща си, как обичаха през дългите зимни вечери да седят до огнището. Ако се омъжа за Халвард или за Мелито, някой ден ще правим същото. Затова реших да се омъжа за по-добрия разказвач. Не ме гледай така, не съм луда — това е единственото разумно нещо, което съм правила през живота си. И двамата ме искат, и двамата са много красиви, и двамата са бедни и ако не уредим въпроса, или единият ще убие другия, или аз ще убия и двамата. Ти си образован, личи си по начина, по който говориш. Така че слушай и решавай. Халвард е първи. И историите трябва да са истински, а не взети от някоя книга.
Халвард, който можеше по малко да ходи, стана от леглото си и седна при краката на Мелито.
7.
Разказът на Халвард. Двамата ловци на тюлени
— Това е истинска история. Зная много такива. Някои са измислени, макар че сигурно и измислените са били истински в отдавна забравените времена. Зная много истински истории, защото на южните острови стават много странни неща, за които вие, северняците, не сте и сънували. Избрах тази, защото аз самият й бях свидетел.
Аз съм от най-източния от южните острови, който се нарича Ледник. На нашия остров живееха мъж и жена, моите баба и дядо, които имаха трима синове. Казваха се Анскар, Халвард и Гундулф. Халвард е моят баща, и когато пораснах достатъчно, за да мога да му помагам с лодката, той престана да ловува с братята си. Излизахме само ние двамата и всичко, което улавяхме, носехме вкъщи на майка ми, на сестрите ми и на по-малкия ми брат.
Чичовците ми не се ожениха и затова продължиха да използват заедно една и съща лодка. Когато хващаха нещо, го изяждаха сами или го даваха на дядо ми и баба ми, които вече нямаха сили да се справят сами. През лятото обработваха земята на дядо ми. Тя бе най-добрата на острова, единствената, която бе закътана от ледения вятър. На нея можеха да се отглеждат растения, които не вирееха никъде другаде на Ледник, защото сезонът на поникването там е две седмици по-дълъг.
Когато започна да ми расте брада, дядо извика мъжете от семейството — баща ми, двамата ми чичовци и мен. Баба беше умряла и бе пристигнал свещеник от големия остров, за да я погребе. Синовете й плачеха. Аз също.
Онази вечер, когато седнахме на масата (дядо седна на едната й страна, а свещеникът — на отсрещната), дядо каза: „Време е да се разпоредя с имуществото си. Бега я няма. Никой от рода й не може да претендира за нищо, а скоро и аз ще я последвам. Халвард е женен и има зестрата на жена си. Така издържа семейството си и макар да не е богат, няма да гладуват. Ти, Анскар. И ти, Гундулф. Ще се жените ли изобщо?“
Двамата ми чичовци поклатиха глави.
„Тогава чуйте волята ми. Призовавам Всемогъщия и слугите му. Когато умра, всичко, което имам, ще отиде у Анскар и Гундулф. Ако единият от тях умре, другият ще получи неговата част. Когато умрат и двамата, Халвард ще наследи всичко, а ако умре той, тогава наследството трябва да разделят синовете му. Вие четиримата, ако не сте съгласни с волята ми, говорете сега.“