— Мисля, че след време ще си спомни още нещо.
Тя кимна. Изглеждаше минала средната възраст, с добро, загрижено лице.
— Сигурна съм. Ще си спомни дома и семейството си.
— Ако ги има.
— Вярно, някои нямат. Някои дори са неспособни да си създадат дом.
— Намекваш за мен.
— Не, в никакъв случай. А и тази неспособност не е нещо, което да зависи от човека. Но е много по-добре — особено за мъжете — да си имат дом. Подобно на човека, за когото разказваше приятелят ти, повечето мъже мислят, че създават своите домове за семействата си. Всъщност те създават и домовете, и семействата си за самите себе си.
— Значи си чула историята на Халвард.
— Да. Хубав разказ. Една сестра дойде и ме извика точно в момента, когато дядо му съобщаваше последната си воля. Чух останалото. Знаеш ли какво не е било наред у лошия чичо? У Гундулф?
— Предполагам, това, че се е влюбил.
— Не, това си е било в реда на нещата. Разбираш ли, всеки човек е като растение. Има красива зелена част, често с цветя или плодове, която расте нагоре към слънцето, към Несътворения. Но има и една тъмна част, която расте в обратната посока, натам, където не достига светлина.
— Никога не ми се е случвало да изучавам писанията на посветените, но дори и аз зная, че доброто и злото съществуват у всекиго.
— Да съм споменавала за добро и зло? Корените са онези, които дават на растението сила да се стреми към слънцето, макар и да не знаят за това. Да предположим, че коса среже стъблото. То ще падне и ще загине, но от корените може да тръгне ново.
— Значи твърдиш, че злото е добро.
— Не. Твърдя, че качествата, които харесваме и ценим у себе си и у останалите, произлизат от други неща, които не виждаме и за които дори не се замисляме. Подобно на останалите мъже, у Гундулф е бил силен инстинктът за упражняване на власт. Подходящото развитие на властта е в създаването на семейство — жените също имат подобен инстинкт. Но у Гундулф той дълго е бил потискан, както и у много от войниците тук. Офицерите имат своите подчинени, но обикновените войници нямат. Затова страдат и не знаят защо. Разбира се, някои създават групи с други от същия ранг. Понякога неколцина споделят една и съща жена или мъж, който прилича на жена. Други отглеждат домашни любимци, а трети вземат за приятели осиротели от войната деца.
Спомних си за сина на Каздое.
— Разбирам защо протестирате.
— Не протестираме, или поне не срещу това и не срещу неща, които са много по-малко естествени. Говоря само за инстинкта за упражняване на власт. В случая с лошия чичо този инстинкт го е накарал да се влюби в жена — и то такава, която вече има дете — така че той да се сдобие с по-голямо семейство още от момента, когато си създаде такова. Разбираш ли, по този начин той би наваксал част от изгубеното време.
Кимнах.
— Само че вече е било изгубено твърде много време и инстинктът се е проявил по друг начин. Видял се е като пълновластен господар на земите, които е притежавал само временно от името на брат си, и си е въобразил, че има власт и над живота му. Измамна представа, не мислиш ли?
— Така е.
— Другите също могат да имат представи — също толкова измамни, но не чак толкова опасни. — Тя ми се усмихна. — Ти смяташ ли, че притежаваш някаква особена власт?
— Аз съм калфа от ордена на Търсещите истина и покаяние, но това звание не носи никаква власт. Ние от нашата гилдия само изпълняваме волята на съдиите.
— Мислех, че гилдията на палачите отдавна е закрита. Значи е станала нещо като братство на ликторите?
— Все още съществува — казах аз.
— Няма спор, но преди няколко века е била истинска гилдия, като гилдията на майсторите на сребърни изделия. Поне така съм чела в някои истории, запазени от нашия орден.
Докато я слушах, за миг изпитах прилив на гордост. Не защото смятах, че е права. Може би съм луд в някои отношения, но зная кои са те и самозалъгването не е сред тях. Независимо от всичко, стори ми се чудесно — само за миг — да съществувам в свят, в който е възможен подобен начин на мислене. За първи път разбрах, че в Общността съществуват милиони хора, които не знаят нищо за висшите форми на съдебното наказание, нито пък за кръговете от интриги, обкръжаващи Самодържеца. Това ми подейства като вино… не, като бренди. Почувствах как главата ми се замайва.
— Значи не смяташ, че имаш някаква особена власт? — попита Пелерината, без да подозира за нищо от това.