Поклатих глава.
— Милес ми каза, че вярваш, че у теб е Нокътя на Помирителя и че си му показал малък черен нокът, може би от оцелот или лешояд. И че си твърдял, че си съживявал хора с негова помощ.
Значи моментът бе настъпил. Моментът, в който трябваше да се предам. Още когато стигнахме в лазарета, знаех, че този момент трябва скоро да настъпи, но се надявах да го отложа до времето, когато ще мога да си тръгна. Сега извадих Нокътя — за последен път, както си мислех — и го поставих в ръката й.
— С негова помощ ще можете да спасите мнозина. Не съм го откраднал и винаги търсех начин да го върна на ордена ви.
— И с него си съживявал мъртъвци ли? — меко попита тя.
— Аз самият щях да умра преди няколко месеца без него — казах й и започнах да разказвам историята за двубоя си с Аджилус.
— Чакай малко — прекъсна ме тя и ми върна Нокътя. — Той трябва да остане у теб. Както виждаш, вече не съм млада. Догодина ще отбележа тридесетгодишнината си като пълноправен член на ордена. На всеки от петте главни празници в годината, до миналата пролет, виждах Нокътя на Помирителя по време на поклоненията. Той беше голям сапфир — горе-долу колкото орихалк. Сигурно струва повече от много вили и затова крадците са го отмъкнали.
Опитах да я прекъсна, но тя с жест ме накара да замълча.
— Що се касае до чудотворните изцеления и дори до възкресяването, нима мислиш, че ако беше така, в нашия орден щеше да има болни? Ние сме малко — много по-малко, отколкото сме нужни за работата, която трябва да свършим. Но ако никой от нас не беше умирал до миналата пролет, сега щяхме да сме много повече. Мнозина от онези, които обичах, моите учителки и приятелки, щяха да са все още сред нас. Невежите се нуждаят от своите чудеса, дори да им се наложи за това да събират калта от ботушите на някой епопт и да я поглъщат. Ако все още съществува, както се надяваме, а не е нарязан на парчета, Нокътя на Помирителя е последната реликва, останала ни от най-великия от добрите, и ние го пазехме, както все още пазим като скъпоценност паметта за него. Ако той беше нещо като това, което смяташ, че притежаваш, щеше да е скъпоценен за всеки и самодържците отдавна щяха да са ни го отнели.
— Но това наистина е Нокътя… — започнах аз.
— Това е просто дефект в сърцевината на скъпоценен камък. Помирителя е бил човек, ликторе Севериън, а не котка или птица. — Пелерината се изправи.
— Удари се в скалите, когато великанът го изхвърли през парапета…
— Надявах се да те успокоя, но както виждам, само те разгорещявам — каза тя. След това неочаквано се усмихна, наведе се и ме целуна. — Тук срещаме мнозина, които вярват в неща, които не са точно такива, каквито ги описват. Но малцина са онези като теб, чиито вярвания им правят чест. Трябва да поговорим отново някой път по тази тема.
Гледах дребната, облечена в алена дреха фигура, докато не се изгуби от погледа ми в мрака и мълчанието на редиците болнични легла. Докато говорехме, повечето болни бяха заспали. Някои стенеха. Влязоха трима роби. Двама носеха един ранен в носилка, а третият им осветяваше пътя с фенер. Светлината се отразяваше от лъщящите им от пот бръснати глави. Поставиха ранения на едно легло, скръстиха ръцете му, сякаш е покойник, и излязоха.
Погледнах Нокътя. Когато Пелерината го видя, той бе безжизнено черен, но сега от основата към острия му връх тихо пробягваха бели искри. Почувствах се добре — всъщност започнах да се чудя как съм успял да издържа цял ден, без да ставам от тесния матрак. Но когато се опитах да стана, краката едва ме държаха. Уплашен, че всеки момент ще се строполя върху някой ранен, успях да преодолея двадесетината крачки до човека, когото току-що бяха донесли.
Беше Емилиан, контето в двора на Самодържеца. Така се изненадах от срещата, че извиках името му.
— Текла — промърмори той. — Текла…
— Да. Текла. Ти си спомни за мен, Емилиан. Сега се оправяй. — Докоснах го с Нокътя.
Той отвори очи и изкрещя.
Побягнах, но паднах на половината път към леглото си. Бях толкова слаб, че не вярвам, че щях да успея дори да пропълзя останалото разстояние. Успях да прибера Нокътя и се изтъркалях под леглото на Халвард, където не можеха да ме видят.
Когато робите се върнаха, Емилиан седеше и можеше да говори — макар да съм сигурен, че надали са намерили много смисъл в думите му. Дадоха му някакви билки, един от тях остана, докато ги сдъвче, след което тихо си тръгна.
Измъкнах се изпод леглото и успях да се изправя. Отново всичко бе стихнало, но знаех, че мнозина от пациентите са ме видели, преди да падна. Емилиан не спеше, както очаквах, но изглеждаше замаян.