Когато приключихме, тя ми благодари.
— Няма да останеш още дълго тук.
Казах й, че трябва да направя нещо тук и че нямам къде да отида.
— Имаш легиона си. Ако е унищожен, ще те зачислят в някой друг.
— Не съм войник. Дойдох на север с мисълта да се запиша като доброволец, но се разболях.
— Трябвало е да изчакаш в родния си град. Чувам, че вербовчиците обикалят всички градове поне два пъти годишно.
— Родният ми град е Несус — Тя се усмихна. — Но го напуснах преди известно време, а не ми се ще да стоя на едно място и да чакам половин година. Пък и изобщо не съм и помислял за подобно нещо. И ти ли си от Несус?
— Май ти е трудно да стоиш на крака.
— Не, чувствам се отлично.
— Залиташ. — Тя докосна ръката ми — плах жест, който ми напомни за опитомения елен в градината на Самодържеца. — Дори треската да е минала, още не трябва да ставаш. Разбери го. Прекарал си в леглото няколко дни. Искам пак да легнеш.
— Ако го направя, ще мога да разговарям само с хората, с които говоря по цял ден. Мъжът от дясната ми страна е асциански пленник, а онзи отляво е от някакво затънтено село.
— Добре, ще си легнеш, а аз ще седна и ще си поговорим. И без това нямам друга работа до вечерната служба. От кой квартал на Несус си?
Докато ме водеше до леглото ми, аз й казах, че не толкова ми се говори, колкото ми се слуша, и я запитах кой квартал тя нарича свой дом.
— Когато си с Пелерините, дом е всяко място, където те разпъват палатките си. Орденът се превръща в твое семейство и приятел, сякаш изведнъж всички твои приятелки са станали сестри. Но преди да вляза в него живеех в северозападната част на града, недалеч от Стената.
— До Кървавото поле ли?
— Да, на две крачки от него. Познато ли ти е това място?
— Веднъж се сражавах там.
— Сериозно? — с разширени от възхищение очи попита тя. — Понякога ходехме да гледаме. Не ни беше позволено, но все пак го правехме. И спечели ли?
Никога досега не се бях замислял по този въпрос.
— Не — след кратък размисъл отговорих аз. — Изгубих.
— Но си жив. Определено е по-добре да изгубиш и да останеш жив, отколкото да отнемеш живота на друг човек.
Разтворих робата си и й показах белега на гърдите, оставен от листа аверна на Аджилус.
— Извадил си голям късмет. Често ни докарват войници с подобни рани на гърдите, но рядко успяваме да ги спасим. — Тя боязливо докосна белега. В лицето й имаше нещо много сладко, каквото не бях забелязвал у никоя жена дотогава. За миг погали кожата ми, след това рязко отдръпна ръка. — Раната не би могла да е много дълбока.
— Не беше.
— Веднъж гледах двубой между офицер и ликуващ по време на карнавал. Като оръжия използваха отровни растения — защото в противен случай офицерът щеше да има нечестно преимущество с меча си. Ликуващият беше убит и аз си тръгнах, но тогава настана страхотна врява, защото офицерът полудя. Профуча покрай мен, размахвайки растението си, но някой метна една сопа в краката му и го повали. Мисля, че това беше най-вълнуващият двубой, който съм гледала.
— Смело ли се сражаваха?
— Не кой знае колко. Имаше много спорове за правилата — нали знаеш какво правят мъжете, когато не им се започва.
— „До края на дните си ще се гордея с честта, че към мен е отправено такова предизвикателство, пред каквото не се е изправяла никоя друга птица. Но за мое дълбоко съжаление трябва да заявя, че не мога да приема, и то поради три причини. Първата е, че макар и да имаш пера по крилете си, аз няма да се бия срещу тях, а срещу главата и гърдите ти. Така ти не си пернато създание, с което да се сражавам.“ Знаеш ли тази история?
Тя се усмихна и поклати глава.
— Много е хубава. Някой път ще ти я разкажа. Щом си живеела близо до Кървавото поле, значи семейството ти е високопоставено. Да не си армигета?
— На практика, всички ние сме армигети или ликуващи. Боя се, че орденът е доста аристократичен. Понякога се приема и някоя дъщеря на оптимат, подобно на моя случай, но само ако оптиматът от дълго време е приятел на ордена. Такива сме само три. Чувала съм, че някои оптимати вярват, че ако направят голямо дарение, ще осигурят място на дъщерите си, но в действителност не е така — те трябва да помагат дълго време и по най-различни начини, не само с пари. Разбираш ли, светът не е толкова покварен, колкото смятат хората.