— Ти не си от тях. Преди няколко седмици имахме трима пленени бунтовници. Зная какво представляват.
— Но как се различават те от нас?
— При тях… — Тя затърси подходящите думи. — При тях нещата са извън контрол. Говорят си сами — разбира се, мнозина го правят, — но и виждат неща, които не съществуват. У тях има самота и нещо себично. Ти не си такъв.
— И все пак съм — казах аз. И без да влизам в подробности, й разказах за пира на Водалус.
— Накарали са те — каза тя, когато завърших. — Ако си показал чувствата си, са щели да те убият.
— Не е там работата. Там пих алзабо. Ядох от плътта й. И отначало ми беше гадно, както казваш, макар че ми харесваше. Тя беше в мен и споделих живота, който беше неин, макар че бе мъртва. Можех направо да усетя как се разлага. През първата нощ сънувах един неин сън, беше чудесен. Когато бродя из спомените си, той е една от най-големите ми скъпоценности. След това се случи нещо ужасно и понякога сякаш сънувах наяве — мисля, че точно това са приказването и погледите ми, за които спомена. Сега, а изглежда и за дълго, тя сякаш отново е оживяла, но вътре в мен.
— Не мисля, че и останалите са такива.
— Аз също. Не и от онова, което съм чувал за тях. Има ужасно много неща, които не разбирам. Това, което току-що ти разказах, е едно от главните.
Ава помълча известно време, после очите й се разшириха.
— Ами Нокътя? Онова нещо, в което вярваш. Тогава беше ли у теб?
— Да, но не знаех какво може да прави. Не действаше… или всъщност действаше, беше съживил една жена, Доркас, но не знаех какво се е случило, откъде е дошла. Ако знаех, бих могъл да спася Текла, да я върна.
— Но е бил у теб, нали?
Кимнах.
— Не разбираш ли? Той я е върнал. Току-що каза, че може и да е действал, без ти самият да знаеш. Ти си го имал и си имал и нея, разлагаща се, както сам се изрази, вътре в теб.
— Без тялото…
— Ти си материалист като всички невежи. Но това не прави от материализма истина. Не разбираш ли? В крайна сметка най-важни са духът, мечтите, мисълта, любовта и действието.
Бях така поразен от идеите, които се заблъскаха в главата ми, че за известно време загубих дар-слово и просто седях, обгърнат от собствените си мисли. Когато най-сетне отново дойдох на себе си, се учудих, че Ава все още не си е отишла. Опитах се да й благодаря.
— Приятно ми е да седя тук. Ако се появи някоя сестра, ще кажа, че стоя за всеки случай — някой от болните може да се почувства зле.
— Все още не съм решил за думите ти за Текла. Ще ми се наложи здравата да помисля, може би няколко дни. Казват, че съм доста тъп.
Тя се усмихна и трябва да призная, че казах последните думи (които не бяха далеч от истината) предимно за да я накарам да се усмихне.
— Не бих казала. По-скоро си задълбочен.
— Както и да е, имам един друг въпрос. Често, когато се опитвам да заспя или когато се събуждам нощем, се опитвам да свържа провалите и успехите си. Искам да кажа, когато използвах Нокътя и съживявах някого, и когато не успявах да го направя. Струва ми се, че тук не става въпрос просто за късмет, макар и да не зная за какво точно.
— И мислиш, че сега си открил?
— Когато спомена за хората, губещи човешката си същност… това може и да е част от отговора. Имаше една жена… мисля, че тя би могла да бъде именно такава, макар да бе много красива. И един мъж, мой приятел, който беше излекуван, но не напълно. Ако някой изгубва човешката си същност, нищо не пречи някой друг да я открива. Винаги когато някой губи нещо, някой друг го намира. Мисля, че при него беше точно така. Освен това ефектът, изглежда, е по-слаб, когато смъртта е била насилствена…
— Така и предполагах — меко каза Ава.
— Нокътя излекува един маймуночовек, чиято ръка бях отсякъл. Може би защото аз го бях направил. И помогна на Йонас, но аз… Текла… използвахме едни и същи бичове.
— Силите на изцелението ни предпазват от Природата. Защо му е на Несътворения да ни предпазва от себе си? Ние сами можем да се предпазваме от себе си. Може би ще ни помогне само когато съжаляваме за онова, което сме сторили.
Кимнах, все още замислен.
— Отивам в параклиса. Ти си достатъчно добре, за да ходиш. Искаш ли да дойдеш с мен?
Докато се намирах под широкия брезентов покрив, си мислех, че той е целият лазарет. Едва сега видях, макар и смътно в тъмнината, че той се състои от множество палатки и павилиони. Повечето, в това число и нашата, бяха открити, за да се проветряват — стените им бяха навити като платна на пуснал котва кораб. Не влязохме в никоя, а тръгнахме по лъкатушещите между тях пътечки — сториха ми се безкрайни — и стигнахме до една палатка, чиито стени бяха спуснати. Беше от коприна и светеше в яркочервено от лампите вътре.