— Нека има чиста вода за онези, които се трудят. Нека ги чака топла храна и чисто легло. Тогава те ще работят и ще пеят, и работата ще им се струва лека. Тогава те ще пеят по време на жътва, а реколтата им ще бъде богата.
— „Честният човек се върнал в дома си и живял щастливо до края на живота си.“
Всички започнаха да ръкопляскат, затрогнати от самия разказ, от остроумието на асцианина, от възможността, която ни даде да зърнем част от живота в Асция. Но мисля, че най-вече ги впечатли виртуозният превод на Фойла.
Няма начин да разбера дали вие, които евентуално четете тези записки, сте харесали разказите. Ако не сте, то сигурно сте прехвърлили тези страници, без да им обърнете внимание. Признавам, че на мен ми харесаха. Всъщност често ми се струва, че от всички хубави неща на света единствените, за които човечеството може да претендира, че са негово достояние, са историите и музиката. Всичко останало — милосърдието, красотата, сънят, чистата вода и топлата храна (както би се изразил асцианинът) — е дело на Несътворения. Така тези разкази, макар и съвсем мънички неща според мащабите на вселената, не могат да останат незабелязани. Кой би могъл да не обича нещо, което е лично негово? Аз лично не мога.
Макар и да е най-кратката и най-простата от записаните в тази книга, от тази история научих няколко много важни неща. Първото е каква огромна част от онова, което ни се струва свежо и остроумно, когато го произнасяме, е всъщност набор готови изрази. Асцианинът очевидно говореше само със сентенции, които бе запомнил съвсем механично, макар че никой от нас не ги беше чувал до този момент. Фойла пък говореше по начина, по който говорят повечето жени, и ако ме запитат откъде е научила тези изрази, бих казал, че не ги е научавала — но много често можеш да разбереш какъв ще е краят на изречението, още щом чуеш първите му думи.
На второ място, разбрах колко е трудно да се елиминира стремежът към изразителност. Хората от Асция могат да използват единствено изразите на господарите си. Но от тях те са успели да създадат нов език, и след като чух асцианина, не се съмнявах, че са способни да изразят всяко нещо, което пожелаят.
И на трето място, за пореден път се убедих колко многостранно нещо е самото разказване. Разбира се, никой разказ не може да бъде по-прост от разказа на асцианина, но какво означаваше той? Дали целеше да възхвали Групата на седемнадесетте? Само ужасът от името им е достатъчен, за да накара злосторниците да побегнат. Или целта му бе да ги порицае? Те изслушали жалбите на честния човек, но въпреки това не направили нищо, освен да го подкрепят с думи. Нищо не навеждаше на мисълта, че ще предприемат по-сериозни стъпки.
Но докато слушах асцианина и Фойла, така и не научих нещата, които най-много исках. Какво я накара да позволи на асцианина да участва в състезанието? Просто за да си направи шега? Лесно бих могъл да повярвам на това, като гледах смеещите й се очи. Или той наистина я привличаше? В това бе по-трудно да се повярва, макар и да не бе невъзможно. Кой не е виждал жени, привлечени от мъже без никакви забележими достойнства? Очевидно тя бе имала много вземане-даване с асцианите, а той не беше обикновен войник, тъй като беше научил нашия език. Да не би да се надяваше да измъкне от него някаква тайна?
Ами той самият? Мелито и Халвард се бяха обвинили един друг, че разказват истории със скрит смисъл. Дали той не бе направил същото? Ако бе така, то със сигурност бе казал на Фойла — и на всички нас, — че никога няма да се предаде.
12.
Винок
Същата вечер имах още един посетител — един от робите с бръснатите глави. Бях седнал и се опитвах да разговарям с асцианина, когато той дойде и седна до мен.
— Помниш ли ме, ликторе? Казвам се Винок.
Поклатих глава.
— Аз те изкъпах и се погрижих за теб в нощта, когато дойде тук — каза той. — Чаках да се оправиш дотолкова, че да можеш да говориш. Щях да дойда вчера вечерта, но ти разговаряше с една от послушниците.
Попитах го за какво иска да говорим.
— Преди малко те нарекох ликтор и ти не отрече. Наистина ли си ликтор? Беше облечен като такъв.
— Бил съм ликтор — отговорих аз. — Това са единствените ми дрехи.
— Но сега не си, така ли?
Поклатих глава.
— Отивах на север, за да се запиша в армията.
— А — каза той и отклони поглед.
— Със сигурност има и други като мен.
— Да, но не са много. Повечето се присъединяват на юг или ги принуждават да се присъединят. Малцина идват като теб на север, защото искат да служат в някое специално подразделение, където вече имат приятели или роднини. Войнишкият живот…