Отидохме в една кръчма до пазара и всичко се оказа точно според думите му. Каза ми, че много приличал на моряшкия живот — най-добрата част от него е възможността да видиш най-различни места, а те правят точно това. Приличал също и на войнишкия, защото носели оръжия, когато орденът пътува из пущинаците. И на всичкото отгоре ти плащат, за да се запишеш. А всеки друг орден взема пари от хората, които искат да му се посветят. И ако човек реши да напусне ордена, му връщат само част от парите, като приспадат част от сумата за времето, което е прекарал в него. Но за робите, обясни ми той, всичко било точно обратното. На роба му плащат, когато постъпва. Ако реши да напусне, трябва да се откупи, но ако остане, може да задържи всичките си пари.
Имах майка и макар че не я навестявах, знаех, че няма нито аес. Докато си мислех за религиозните ордени, аз самият бях станал по-набожен и не знаех как мога да служа на Несътворения, когато тя тежи на съвестта ми. Подписах (естествено Гослин — робът, който ме вербува — получи награда) и занесох парите на майка си.
— Сигурен съм, че това е направило и двама ви щастливи — казах аз.
— Тя отначало помисли, че това е някакъв номер, но все пак й оставих парите. Разбира се, трябваше веднага да се върна в ордена — бяха ме пуснали с придружител. И така — вече тридесет години.
— Заслужаваш похвала.
— Не зная. Животът ми бе тежък, но от всичко, което съм видял, всеки живот е тежък.
— Така е. — Да си призная, взе да ми се приспива и ми се искаше да си тръгне. — Благодаря ти, че ми разказа историята си. Беше много интересна.
— Искам да те помоля за нещо — каза той. — Ако някога отново срещнеш калфа Палемон, да го попиташ нещо вместо мен.
Кимнах и зачаках.
— Ти каза, че според теб Пелерините са добри господарки и мисля, че си прав. Видял съм много добрини от някои от тях, а и никога не са ме били — нищо по-лошо от един-два плесника. Но трябва да знаеш как става така. Просто робите, които не се държат добре, ги продават. Може би не ме разбираш.
— Не особено.
— Много мъже се продават на ордена, защото също като мен си мислят, че животът им ще е лек и изпълнен с приключения. Най-често е точно така, а и чувството, че помагаш на болните и ранените, е хубаво. Но онези, които не допадат на Пелерините, ги продават, при това за много по-висока сума от онази, за която са били купени. Разбираш ли? Ето защо не им се налага да бият никого. Най-лошото наказание, което може да те сполети, е да те пратят да чистиш клозетите. Но ако не им се понравиш, може да се озовеш в някоя мина. А през всички тези години искам да попитам калфа Палемон… — Винок замълча и прехапа долната си устна. — Бил е палач, нали? Така каза, а и ти също.
— Да, беше. И все още е.
— Искам да знам дали онова, което ми каза той, е било с цел да ме измъчи. Или ми е дал най-добрия съвет, който е можел? — Той извърна глава и не можех да видя лицето му. — Ще го попиташ ли? Може би някой ден отново ще се срещнем.
— Сигурен съм, че ти е дал най-добрия съвет, който би могъл — казах му аз. — Ако беше останал такъв, какъвто си бил, отдавна можеше да бъдеш екзекутиран от него или от някой друг палач. Някога виждал ли си как се екзекутира човек? Но палачите не знаят всичко.
Винок се изправи.
— Робите също. Благодаря ти, млади момко.
Докоснах го по ръката и го спрях.
— Мога ли и аз да те попитам нещо? Аз самият бях палач. Ако си се страхувал през цялото това време, че учителят Палемон ти е наговорил всичко онова само за да те накаже още повече, откъде знаеш, че аз в момента не правя същото?
— Защото щеше да кажеш обратното — отговори той. — Лека нощ, млади момко.
Известно време размишлявах над думите на Винок и над онова, което навремето му е разказал учителят Палемон. Той също е бил скитник по онова време, може би десет години преди да се родя. И въпреки това се е върнал в Цитаделата, за да стане майстор на гилдията. Спомних си как Абдиесус (когото предадох) искаше да ме направи учител. Разбира се, каквото и престъпление да беше извършил учителят Палемон, по-късно то е било скрито от братята в гилдията. Сега беше учител, но както бях виждал през целия си живот (макар и да бях прекалено свикнал, за да се замисля), всички дела на гилдията се въртяха от учителя Гурлойс, въпреки че беше много по-млад. Топлият вятър на северното лято си играеше с въжетата на палатката, а на мен ми се струваше, че отново се катеря по стълбите на кулата Матачин и слушам как студените пориви свирят сред подпорите на Цитаделата.