Стигнали един безлюден остров и най-младият кандидат слязъл на сушата да търси чучулигата. Не я открил, а когато слънцето започнало да клони към залез, съблякъл дрехите си и решил да се разхлади в бурното море. Там, когато звездите станали ярки, към него се присъединил някой друг. Двамата плували заедно, след което легнали на брега и започнали да си разказват истории.
Един ден, когато се взирали от носа към един друг кораб (тъй като понякога търгували и понякога им се налагало да се бият), се надигнал силен вятър, който вдигнал кафявата шапка на ангела и я запратил в морето. Не след дълго я последвала и кафявата кърпа, която скривала лицето му.
Накрая се отегчили от неспокойното море и си спомнили за моя край, в който лъвовете яздят добитъка ни през есента, когато тревата се подпали, мъжете са храбри като бикове, а жените — свирепи като соколи. Били нарекли кораба си „Чучулига“ и сега „Чучулига“ летяла през сините води и всяка сутрин червеното слънце кацало на бушприта й. Продали я в същото пристанище, където я купили, на тройно по-висока цена, тъй като корабът станал прочут и го възпявали в разкази и песни. А всеки, който отивал в пристанището, се учудвал колко малък е корабът, тъй като бил дълъг едва двадесет крачки от носа до руля. Продали също и спечеленото в битките и полученото от търговията. Хората от моя край оставят най-добрите коне за себе си, а най-хубавите от останалите продават именно на онова пристанище. Младият кандидат и ангелът си купили коне, напълнили дисагите си със скъпоценни камъни и злато и поели към къщата на армигера, която била толкова отдалечена, че никой не ходел там.
През много опасности минали по пътя си и неведнъж обагряли с кръв сабите си, които преди тъй често били измивани в морето и избърсвани в платната или пясъка. Най-сетне пристигнали. Тогава армигерът приел с отворени обятия ангела, жена му плачела от радост, а слугите го приветствали. И тогава ангелът захвърлил кафявите си дрехи и отново станал дъщерята на армигера.
Направили голяма сватба. В моя край подобни събития продължават много дни, и трябва да се изкопаят нови клозети, да се заколи добитък и да се изпратят вестоносци, които да яздят с дни, за да поканят гостите, които също трябва да пътуват с дни. На третия ден, докато чакали, дъщерята на армигера изпратила един слуга при жениха. „Господарката ми няма да ловува днес — предал той. — Кани те в спалнята си, за да си поговорите за времето, което сте прекарали заедно по море и на суша.“
Женихът облякъл най-хубавите си дрехи, които купил при завръщането си в пристанището, и отишъл в стаята й.
Открил я да седи до прозореца и да разгръща страниците на една стара книга, донесена от майка й, и да слуша песента на чучулигата в клетката. Отишъл до клетката и видял, че на крачето на чучулигата има мъничък златен пръстен. Погледнал учудено дъщерята на армигера.
— Нима ангелът, който срещна на брега на морето, не ти обеща да те заведе при чучулигата? — казала тя. — При това по най-добрия път? Всяка сутрин отварям клетката и я пускам на свобода, за да разкърши крилете си. Но скоро тя се връща там, където я чака храна, чиста вода и спокойствие.
Казват, че сватбата на най-младият кандидат и дъщерята на армигера била най-хубавата, която били виждали.
14.
Манеа
Вечерта всички обсъждаха разказа на Фойла и този път аз предложих да отложа решението си. Всъщност у мен се беше изградил един особен ужас от произнасянето на присъди — може би това бе остатък от обучението ми от палачи, които учат чираците си още от деца, че трябва да изпълняват точно нарежданията на съдиите, които (за разлика от тях самите) са назначени от властите на Общността.
Освен това, едно друго нещо не ми даваше мира. Надявах се вечерята да бъде донесена от Ава, но когато това не стана, все пак станах от леглото, облякох се и се измъкнах в сгъстяващия се здрач.
Изненадах се — много приятно, — когато открих, че краката ми са възстановили силата си. Треската бе отшумяла, но въпреки това бях свикнал да мисля за себе си като за болен (по същия начин, както преди се мислех за здрав) и лежах, без да се оплаквам. Няма съмнение, че мнозина от онези, които ходят нагоре-надолу и вършат работата си, умират, но са в неведение за това, а много други, които по цял ден не стават от леглата, са всъщност по-здрави от онези, които им носят храната и ги мият.