Докато крачех по криволичещата пътека между палатките, се мъчех да си припомня кога друг път съм се чувствал толкова добре. Не беше в планините или при езерото — трудностите, които преживях там, постепенно ме бяха отслабвали, докато накрая не се бях разболял. Не и по време на бягството ми от Тракс — тогава бях изтощен от задълженията си на ликтор. Не и когато пристигнах там — двамата с Доркас бяхме преминали през лишения в дивата провинция, които бяха почти толкова сурови, колкото и онези, с които трябваше да се справям самичък в планините. Дори не и когато бях в Дома на Абсолюта (този период ми се струваше толкова отдалечен, колкото и времето на управлението на Имар), защото тогава още страдах от последствията от алзабото и поглъщането на мъртвите спомени на Текла.
Най-накрая се сетих. Чувствах се така, както в онази незабравима сутрин, когато двамата с Аджиа тръгнахме към Ботаническите градини — първата сутрин, след като напуснах Цитаделата. Именно тогава се бях сдобил с Нокътя, макар и да не го знаех. За първи път се замислих дали той не е и проклятие, също както и благословия. Или може би всички тези изминали месеци са ми били нужни, за да се възстановя напълно от раната от аверна, която получих вечерта на същия онзи ден. Извадих Нокътя и се загледах в сребристите му проблясъци. Когато вдигнах очи, видях алените светлини на параклиса на Пелерините.
Чувах монотонното припяване и разбрах, че ще мине известно време преди параклисът да се опразни. Въпреки това продължих напред и най-сетне се промъкнах през вратата и се настаних на едно място в дъното. Няма да ви разкажа нищо за литургията на Пелерините. Подобни неща не могат да се опишат, а дори и да могат, изобщо не е редно да се прави. Гилдията, наречена орден на Търсещите истина и покаяние, към която едно време принадлежах и аз, има свои собствени церемонии, една от които описах с известни подробности на друго място. Разбира се, тези церемонии са специфични, както може би и церемониите на Пелерините, макар да не е изключено навремето всички да са били едни и същи.
Като страничен наблюдател мога да отбележа, че техните са по-хубави от нашите, но не са така театрални и затова в крайна сметка не са тъй въздействащи. Костюмите на участниците бяха древни — сигурен съм в това — и поразителни. В припяванията имаше странна привлекателност, каквато не бях срещал в друга музика. Нашите церемонии целяха предимно да възвеличат ролята на гилдията в очите на младите й членове. Може би церемониите на Пелерините имаха сходна функция. Ако ли не, тогава се стремяха да привлекат специалното внимание на Всевиждащия — а дали успяват, не мога да кажа. Във всеки случай орденът не се ползваше със специално покровителство.
Когато церемонията свърши и облечените в алено жрици започнаха да излизат, склоних глава и се престорих на потънал в дълбока молитва. Много скоро открих, че преструвката ми се превръща в нещо истинско. Продължавах да усещам коленичилото си тяло, но само като някакъв второстепенен товар. Умът ми бродеше в звездната пустош, далеч от Ърт и далеч от архипелага от световете му. Имах чувството, че онова, към което се обръщам, се намира още по-далеч — сякаш бях стигнал до края на вселената и сега крещях през стените й към някой, който чака от другата страна.
Казах „крещя“, но може би думата не е подходяща. По-скоро шепнех, може би както Барнох, зазидан в дома си, е шепнел през някоя пукнатина на минувачите. Разказвах за това какъв бях, когато носех дрипава риза и гледах животните и птиците през тесния прозорец на мавзолея, и какъв станах после. Говорех също не за Водалус и борбата му срещу Самодържеца, а за мотивите, които му приписвах поради глупостта си. Не се заблуждавах с мисълта, че ми е съдено да водя милиони след себе си. Молех само да мога да водя самия себе си. И докато го правех, сякаш виждах все по-ясно през цепнатината на вселената, че зад нея има друга вселена, къпеща се в златна светлина, където моят слушател стоеше на колене и ме слушаше. Онова, което изглеждаше като пукнатина в света, се разшири и различих лице, скръстени ръце и отвор, подобен на тунел, продължаващ дълбоко в човешката глава, която за миг изглеждаше по-голяма от главата на Тифон, издялана в планината. Шепнех в собственото си ухо и когато разбрах това, полетях в него като пчела и се изправих.
Вече нямаше никой и във въздуха, пропит с миризмата на тамян, увисна пълна тишина. Пред мен се извисяваше олтарът — скромен в сравнение с онзи, който унищожихме двамата с Аджиа, но чудно красив със своите светлини, с изчистените си линии и панелите от слънчев камък и лазулит.