Пристъпих напред и коленичих пред него. Нямах нужда от книжници, които да ми кажат, че и сега не се съм се приближил към Теологуменона. Но въпреки това ми се струваше, че е наблизо, и успях да извадя Нокътя — нещо, което се страхувах, че няма да е по силите ми. Избирайки думите само в ума си, се обърнах към него. „Носих те през множество планини, през реки и пампаси. Ти даде живот на Текла вътре в мен. Ти възкреси Доркас и върна в света Йонас. Не се оплаквам от теб, но ти със сигурност имаш много оплаквания от мен. Но едно от тях не съм заслужил. Никой не може да каже за мен, че не съм направил всичко по силите си, за да премахна бедата, която причиних.“
Знаех, че Нокътя просто ще се затрие, ако го оставя върху олтара. Качих се на подиума и затърсих в облицовката му място, където да мога да го скрия сигурно и за дълго. Накрая открих, че олтарният камък се държи отдолу с помощта на четири скоби, които сигурно никой не бе докосвал, откакто са го съградили, и които изглеждаха така, сякаш ще останат там, докато съществува самият олтар. Ръцете ми са силни и успях да освободя скобите, а не вярвам повечето мъже да се справят с подобна задача. Под камъка дървото бе издълбано с длето, така че олтарът да се крепи само на четирите си краища и да не се клати — това беше повече, отколкото се надявах. С помощта на бръснача на Йонас изрязах малко квадратно парче от края на износения си плащ на гилдията. Завих Нокътя в него, поставих го под камъка и затегнах отново скобите, като си разкървавих пръстите от усилията си да се уверя, че няма отново да се разхлабят поради някаква случайност.
Докато се отдалечавах от олтара, изпитах дълбока тъга, но не бях успял да измина и половината път към изхода, когато ме обхвана дива радост. Бях свободен от бремето на живота и смъртта. Сега отново бях просто човек и това ме побъркваше от удоволствие. Чувствах се така, както се чувствах като дете, когато дългите уроци при учителя Малрубиус най-сетне свършваха и бях свободен да си играя в Стария двор или да пропълзя през дупката в стената и да тичам сред дърветата и мавзолеите на нашия некропол. Бях изпаднал в немилост, изгонен и бездомен, без приятели и пари, а току-що се бях отказал и от най-ценния предмет на света, който в крайна сметка може би е и единственият наистина ценен предмет. Но въпреки всичко знаех, че всичко ще е наред. Бях се спуснал до самото дъно на съществуването, бях го почувствал с ръцете си и знаех, че това е дъното и че оттук нататък мога да вървя единствено нагоре. Загърнах се в плаща си, както го правех, когато бях актьор — защото знаех, че съм актьор, а не палач, макар и да съм бил палач. Подскачах весело като планинска коза, защото знаех, че съм дете и че никой човек не може да бъде човек, ако не е дете.
Навън ми се стори, че прохладният свеж въздух е създаден специално за мен — нещо ново, различно от древната атмосфера на Ърт. Къпех се в него, като отначало разтворих плаща си, след това вдигнах ръце към звездите и напълних дробовете си с него, сякаш бях новородено, което за малко не се е удавило в околоплодните си води.
Всичко това отне много по-малко време, отколкото го описвам тук, и вече се готвех да тръгна обратно към палатката си, когато забелязах една мълчалива фигура — наблюдаваше ме от сянката на една палатка малко по-нататък. Откакто двамата с момчето се измъкнахме от сляпо търсещото чудовище, което бе унищожило селото на магьосниците, непрекъснато се страхувах, че някой от слугите на Хетор отново ще тръгне по следите ми. Тъкмо щях да побягна, когато фигурата пристъпи напред и в лунната светлина видях, че е Пелерина.
— Почакай — каза ми тя. — Опасявам се, че май те изплаших.
Лицето й бе гладко и овално и изглеждаше почти безполово. Беше млада, макар и не колкото Ава, и с цели две глави по-висока от нея — истинска ликуваща, същата като Текла.
— Когато дълго се натъкваш на опасности… — започнах аз.
— Разбирам. Нищо не зная за войната, но съм виждала мнозина мъже и жени, които са се сблъсквали с нея.
— Какво мога да направя за теб, шателена?
— Първо трябва да разбера дали си се оправил. Как си?
— Добре съм — казах аз. — Утре си тръгвам.
— Значи си влязъл в параклиса, за да благодариш за оздравяването си.
Поколебах се.
— Имах много причини, шателена. Тази беше една от тях.
— Мога ли да те изпратя?