От името на ордена на Странстващите мониали на Помирителя, наричани Пелерини:
Щом обаче навлязох в тесния каньон, сякаш всички армии на света изчезнаха. Вече не срещах войници, а бурният поток заглушаваше далечните гърмежи на сакарите и кулверините на Самодържеца — ако изобщо можеха да се чуят на това място.
Бях изслушал описанието на дома на отшелника, а то на свой ред бе подсилено със скица върху картата, която носех. Освен това ми бяха казали, че ще са ми необходими два дни, за да го стигна. Ето защо бях доста учуден, когато при залез-слънце вдигнах поглед и видях постройката, кацнала на върха на скалата, извисяваща се над главата ми.
Не можеше да има никаква грешка. Скицата на Манеа беше предала съвършено високия островръх покрив, лек като въздуха и същевременно солиден. В един малък прозорец вече светеше лампа.
В планините се бях катерил по много скали. Някои бяха много по-високи от тази, други (поне на пръв поглед) — много по-стръмни. Нямах никакво намерение да лагерувам сред камъните и още щом зърнах къщата на отшелника, реших, че тази нощ ще преспя в нея.
Първата третина от изкачването бе лесна. Катерех се по скалата като котка и бях изминал повече от половината път преди слънцето да залезе.
Винаги съм имал добро нощно зрение. Казах си, че луната скоро ще изгрее, и продължих. Тук обаче грешах. Старата луна беше изчезнала, докато бях лежал в лазарета, а новата щеше да се роди след няколко дни. Звездите осигуряваха малко светлина, макар че от време на време биваха закривани от забързани облаци. Но тази светлина беше по-измамна и изглежда, щеше да е по-добре, ако изобщо я нямаше. Спомних си как Аджиа и убийците й ме очакваха да се появя от подземията на маймуночовеците. Кожата на гърба ми настръхна в очакване на святкащите стрели на арбалетите.
Скоро се изправих пред още по-голяма неприятност — изгубих усещането си за равновесие. Не искам да кажа, че главата ми се замая напълно. Най-общо имах представа, че „долу“ е натам, където се намират краката ми, а „горе“ — там, където са звездите, но по-точен не можех да бъда и затова можех да преценя само приблизително колко мога да се протегна, за да напипам поредната опора.
Точно когато нещата изглеждаха най-зле, забързаните облаци затегнаха редиците си и се оказах в пълна тъмнина. Понякога ми се струваше, че скалата е станала по-полегата и почти мога да застана изправен и да ходя по нея. Друг път изпитвах чувството, че наклонът й става обратен и трябваше да се притискам в нея с всички сили, за да не падна. Често бях съвсем сигурен, че изобщо не се катеря, а само изминавам дълги разстояния наляво и надясно. А веднъж открих, че почти съм успял да се озова с главата надолу.
Най-накрая се добрах до една издатина и реших да остана там, докато отново не стане светло. Увих се в плаща си, легнах и преместих тялото си така, че гърбът ми плътно да се опира в скалата. Не усетих никакво съпротивление. Преместих се още малко и пак не усетих нищо. Уплаших се при мисълта, че чувството ми за посока ме е напуснало също както чувството за равновесие и по някакъв начин съм се обърнал така, че се приближавам към края на издатината. След като напипах скалата и от двете страни на тялото си, се превъртях по гръб и разперих ръце.
Тогава избухна жълто-зелена светлина, която освети облаците отдолу. Някъде недалеч бомбарда бе изстреляла смъртоносния си товар и на това болезнено ярко осветление открих, че се намирам на върха на скалата, но къщата, която бях видял отдолу, я нямаше никаква. Лежах на голата скала и усетих как по лицето ми падат първите капки на наближаващия дъжд.
На сутринта, замръзнал и окаян, изядох част от храната, която бях взел със себе си от лазарета, и продължих надолу по другата страна на високия хълм, част от който беше и скалата. Склонът тук бе по-полегат и възнамерявах да заобиколя хълма, докато не изляза отново в тясната долина, отбелязана на картата ми.
Не успях. Не че пътят пред мен бе блокиран, но след дълго ходене, когато уж се озовах на мястото, което си бях набелязал, открих, че се намирам на съвсем друго място — долината тук не бе така дълбока, а потокът бе станал по-широк. След няколко стражи, прекарани в мъчене да се ориентирам, най-после открих мястото, от което (както ми се бе сторило) бях забелязал къщата на отшелника. Няма смисъл да казвам, че къщата я нямаше, а скалата изглеждаше съвсем не толкова висока и стръмна, колкото си я спомнях.