Извадих отново картата и докато я изучавах, за пръв път забелязах, че под скицата на къщата Манеа бе написала „Последен дом“. Буквите бяха толкова изящни, че не можех да повярвам, че са написани от същата писалка, която бях видял в ръката й. Поради някаква причина думите и къщата на върха на скалата ми напомняха за онази къща, която двамата с Аджиа бяхме открили в Градината на джунглата и където видяхме двама съпрузи, които седяха и слушаха един гол мъж на име Исангома. Аджиа, която доста добре се ориентираше в Ботаническите градини, тогава ми беше обяснила, че ако се обърна по пътеката и се опитам да се върна при колибата, няма да успея да я намеря. Докато си мислех за онзи случай, открих, че сега не й вярвам, макар че тогава приех думите й за чиста монета. Разбира се, може би моята недоверчивост бе само реакция срещу коварството й, примери, за което бях срещал много пъти оттогава. Или може би по онова време бях просто по-наивен — беше минал по-малко от ден, откакто бях напуснал Цитаделата и майчинските грижи на гилдията. Но сега ми се струваше, че може би тогава съм й повярвал, защото го бях видял със собствените си очи, а личният поглед и запознаването ми с онези хора сами по себе си бяха достатъчно убедителни.
Смята се, че Ботаническите градини са дело на отец Инир. Може би част от онова знание, което му е било достъпно, бе достояние и на отшелника? Отец Инир бе построил също така една тайна стая в Дома на Абсолюта, която изглеждаше като картина. Бях я открил съвсем случайно, просто защото следвах указанията на стария чистач на картините, който явно бе искал да я открия. А сега не следвах инструкциите на Манеа.
Върнах се по целия път нагоре по полегатия склон на хълма. Стръмната скала се спускаше надолу пред мен, а в подножието й течеше бурният поток и изпълваше тясната клисура с песента си. Положението на слънцето ми показваше, че разполагам най-много с две стражи светлина, но много по-лесно беше да се спускаш от скалата на светло, отколкото да се катериш по нея през нощта. Бях долу за по-малко от стража и стоях в тясната клисура, която бях напуснал предишната вечер. Не виждах никаква лампа от никой прозорец, но Последния дом си стоеше пак там, където беше и преди, там, където бях стигнал със собствените си крака. Поклатих глава, обърнах му гръб и използвах оставащата светлина, за да разчета картата, която ми бе начертала Манеа.
Преди да продължа нататък бих желал да заявя съвсем ясно, че в никакъв случай не бях сигурен, че в онова, което описах, има нещо свръхестествено. Видях Последния дом два пъти, но и в двата случая на сходно осветление — първо в края на здрача, а после — в началото му. Напълно възможно бе видяното от мен да е просто игра на струпаните скали и на сенките, а осветеният прозорец — някоя самотна звезда.
Що се касае до изчезването на тясната клисура, когато се опитвах да отида до нея от другата страна, няма нито едно географско явление, което да се изгубва по-лесно от погледа, отколкото подобен тесен склон. Тя може да се скрие и в най-малката неравност на релефа. За да се предпазят от мародерите, някои от автохтонните жители на пампасите строят селата си по същия начин — отначало изкопават яма, дъното на която може да се достигне по рампа, а след това изкопават жилищата и оборите си в стените й. Веднага щом изкопаната пръст се покрие с трева — а това става много бързо след зимните дъждове, — човек може да мине на десетина крачки от подобно място, без изобщо да заподозре за съществуването му.
Но макар и да бе възможно да съм се заблудил толкова, не ми се вярва особено. Учителят Палемон обичаше да казва, че свръхестественото съществува, за да не се чувстваме унизени, че се страхуваме от нощния вятър. Но все пак предпочитам да си мисля, че около онази къща имаше нещо наистина необикновено. Сега вярвам в това по-силно, отколкото тогава.
Както и да е, нататък следвах стриктно картата и по-малко от две стражи, след като бе паднала нощта, се озовах на пътеката, която се изкачваше към вратата на Последния дом, който стоеше на ръба на точно такава скала, каквато си спомнях. Както бе казала Манеа, пътуването ми отне точно два дни.
16.
Отшелникът
Имаше веранда. Беше не по-висока от камъка, върху който стоеше, но обикаляше къщата подобно на онези дълги веранди, които понякога могат да се видят в селските къщи, където всичко е спокойно и собствениците обичат да седят на тях в хладните вечери и да наблюдават как Ърт се гмурка под Луната. Почуках на вратата и когато никой не ми отговори, тръгнах по верандата — първо надясно, след това наляво — като надничах през прозорците.