Вътре бе твърде тъмно, за да различа нещо, но открих, че верандата обкръжава къщата до самия ръб на скалата и там свършва без перила. Почуках отново — също толкова безрезултатно, колкото и преди — и вече се приготвях да прекарам нощта на самата веранда (поне имах покрив на главата си — едва ли бих могъл да разчитам на нещо по-добро сред скалите наоколо), когато чух тихи стъпки.
Някъде горе в тази висока къща някой ходеше. Отначало стъпките бяха бавни и си помислих, че сигурно принадлежат на някой старец или болник. Но с приближаването си към вратата ставаха все по-твърди и бързи, докато накрая се превърнаха в нормална походка на целеустремен мъж, каквато би могъл да има например командир на манипула или на кавалерийска ила.
Вече бях станал, изтупах праха от плаща си и се опитах да си придам колкото се може по-представителен вид. Но все пак не бях подготвен за гледката, която ми се откри при отварянето на вратата. Появи се свещ, дебела колкото китката ми, и на светлината й видях лице, приличащо на лицата на хиеродулите, които бях срещнал в замъка на Баландерс. Но въпреки това бе човешко — всъщност почувствах, че ако лицата на статуите в градините на Дома на Абсолюта наподобяват същества като Фамулимус, Барбатус и Осипаго, то техните по някакъв чужд за нас начин са имитации на лица като това, което виждах пред себе си. Често повтарям на тези страници, че си спомням всичко. Това наистина е така. Но когато се опитам да скицирам лицето в полето на листа, откривам, че не съм в състояние да го направя. Нито една от рисунките ми дори отдалечено не напомня оригинала. Мога само да кажа, че веждите му бяха гъсти и прави, а очите — дълбоки и тъмносини, като очите на Текла. Кожата му също бе нежна като на жена, но в него нямаше нищо женствено. Брадата, която се спускаше до гърдите му, бе мастиленочерна. Робата му изглеждаше бяла, но на местата, където падаше светлината на свещта, блестяха всички цветове на дъгата.
Поклоних се, както ме бяха учили в кулата Матачин и казах името си и кой ме изпраща.
— А вие, сир, сте отшелникът от Последния дом, така ли?
Той кимна.
— Аз съм последният тук. Можеш да ме наричаш Аш.
Отстъпи встрани, с което ми даде знак, че мога да вляза, след което ме въведе в една стая в задната част на къщата, където от един прозорец се разкриваше гледка към клисурата, от която вчера вечерта бях предприел изкачването си. В стаята имаше дървена маса и дървени столове. Метални сандъци в ъглите глухо отразяваха светлината на свещта.
— Извинявай, че е тъй неугледно. По принцип тук приемам посетители, но те идват толкова рядко, че започнах да използвам стаята като склад.
— Когато някой живее сам на такова самотно място, по-добре е да изглежда беден, учителю Аш. Тази стая обаче не изглежда такава.
Мислех, че лицето му е неспособно да се усмихва, но се бях лъгал.
— Искаш да видиш съкровищата ми, така ли? Гледай тогава.
Той отвори един от сандъците и поднесе свещта по-близо, за да освети съдържанието му. То се състоеше от квадратни самуни корав хляб и пакети със сушени смокини.
— Гладен ли си? — добави той, като видя изражението ми. — Храната не е омагьосана, ако се страхуваш от подобни неща.
Засрамих се, защото си носех храна за из път и все още ми оставаше достатъчно за връщане. Но все пак приех.
— Не бих се отказал от парче хляб, ако нямаш нищо против.
Той ми даде половин самун, от който вече бе рязано (при това с много остър нож), сирене, увито в сребърна хартия, и сухо жълто вино и каза:
— Манеа е добра жена. Мисля, че и ти си добър — от онези, които сами не го осъзнават. Някои предполагат, че добрите хора могат да бъдат само от този тип. Да не би тя да мисли, че мога да ти помогна?
— Всъщност тя смята, че аз бих могъл да ти помогна, учителю Аш. Армиите на Общността отстъпват и скоро войната ще дойде в този край, а заедно с нея — и асцианите.
Той отново се усмихна.
— Хората без сенки. Едно от многото им прозвища — погрешни и в същото време абсолютно верни. Какво би си помислил, ако някой асцианин ти каже, че наистина не хвърля сянка?
— Не зная. Никога не съм чувал за подобно нещо.