Учителят Аш сви устни.
— В такъв случай вашата Общност е по-силна, отколкото си мислех. Нищо чудно, че врагът ви се е отчаял.
— Ако това е сила, моля се на Всемилостивия да ни предпазва от слабостта. Учителю Аш, фронтът може да се разпадне всеки момент. За вас би било най-мъдро да дойдете с мен на по-безопасно място.
Той сякаш не ме чу.
— Ако Еребус, Абая и останалите излязат на бойното поле, битката ще бъде различна. Ако и когато. Интересно. Но ти си изморен. Ела. Ще ти покажа леглото и високите материи, върху които, както сам се изрази, съсредоточавам ума си.
Изкачихме два етажа и влязохме в стаята, в чиито прозорци по всяка вероятност бях видял светлините предишната вечер. Помещението беше просторно, с много прозорци, и заемаше целия етаж. Имаше машини, но по-малки и малобройни от онези, които бях забелязал в замъка на Баландерс. Видях също маси, листа и множество книги, а недалеч от центъра — тясно легло.
— Подремвам тук, когато работата не ми позволява да се откъсна — обясни ми учителят Аш. — Не е много подходящо за мъж с твоите размери, но мисля, че ще ти е удобно.
Предишната нощ бях спал върху камък. Наистина, леглото ми изглеждаше много примамливо.
Той си тръгна, като преди това ми показа къде мога да се облекча и да се измия. Когато го зърнах за последен път, преди светлината да угасне, на лицето му бе изписана същата усмивка, която бях видял и преди.
Минута по-късно, когато очите ми свикнаха с тъмното, бях престанал да се чудя за това, защото всички тези прозорци светеха отвън с непрекъснато перлено сияние. „Намираме се над облаците — казах си аз (и също се усмихнах), — или пък върху върха са се спуснали ниски облаци. Аз не ги забелязвам, но той знае за тях. И сега виждам върховете на тези облаци — наистина високи материи, — както ги видях от очите на Тифон.“ И се унесох в сън.
17.
Рагнарок — последната зима
Стори ми се странно да се събудя без оръжие. Не зная защо, това бе първата сутрин, когато се почувствах така. След унищожаването на Терминус Ест аз спах по време на разграбването на замъка на Баландерс без никакъв страх, а после тръгнах на север отново без никакви опасения. Предишната нощ също спах без оръжие на върха на скалата и (може би само защото бях много уморен) също не се страхувах. Сега си мисля, че по време на всички онези дни, а всъщност още по-рано, откакто напуснах Тракс, аз все повече се отдалечавах от гилдията си и започвах да мисля за себе си, че съм именно такъв, за какъвто ме смятат хората, с който се срещам — нещо като търсач на приключения, както споменах предната вечер в разговора си с учителя Аш. Като палач гледах на меча си не толкова като на оръжие, а по-скоро като на инструмент и символ на поста си. Сега, като се вглеждам в миналото, той бе станал за мен оръжие. А в онзи момент нямах оръжие.
Тези мисли минаваха през главата ми, докато лежах с ръце под главата в удобната постеля на учителя Аш. Ако смятах да оставам в разорените от войната краища, трябваше да си набавя оръжие, а и би било разумно да имам такова дори и да реша отново да тръгна на юг. Въпросът бе дали да тръгвам на юг, или не. Ако останех тук, рискувах да попадна в някое сражение, където можеха да ме убият. Но връщането на юг би било дори още по-опасно. Абдиесус, архонтът на Тракс, сигурно бе обявил награда за залавянето ми. А и от гилдията несъмнено щяха да се погрижат за смъртта ми, ако разберяха, че съм някъде в околностите на Несус.
След като известно време се колебах какво да предприема, както обикновено става, когато не си се събудил напълно, си спомних Винок и онова, което ми бе разказал за робите на Пелерините. Тъй като е голямо безчестие, ако някой от клиентите ни умре по време на мъчения или след тях, в гилдията доста старателно ни обучават по медицина. Когато излекувах онова момиче в колибата, внезапно се бях почувствал извисен. Шателена Манеа вече имаше добро мнение за мен и то щеше да стане още по-добро, когато се върнех заедно с учителя Аш.
За известно време бях объркан поради липсата на оръжие. Сега разбрах, че разполагам с такова — решимостта и планът в главата са по-добри от меч, защото върху тях човек наточва собствените си ръбове. Отметнах одеялата, като май едва тогава забелязах колко са меки. Голямата стая бе студена, но изпълнена със светлина. Сякаш и от четирите страни светеха слънца, или пък и четирите стени бяха източни. Отидох гол до най-близкия прозорец и видях вълнистото бяло поле, което смътно усетих още снощи.